Джон Донахю - Сенсей

Ямашита изслуша предложението ми, като че ли му описвах излет сред природата.

— Има логика в това, Бърк — съгласи се той и кимна с глава. — И не е нужна особена хитрост да бъдеш козата. — Той се замисли над идеята. Тъмните му като нощта очи отново се забиха в мен. — Номерът е да бъдеш козата, която оцелява.

Като се замисля сега, това бе моментът, в който започна истинското ми обучение.

Учителят ми се бе съгласил да изиграе ролята на примамката не просто с готовност, а и с желание. Това, разбира се, бе донякъде и въпрос на чест. Но беше доста скептичен по отношение на уверенията ми, че няма риск, защото Мики ще се погрижи за безопасността ни. Примамката, напомни ми Ямашита, може да бъде изядена, ако клопката се провали. Същото се отнася и за ловците. В резултат ние сменихме малко ролите си в плана, предвиждайки вероятността някой от двама ни да се изправи в истински двубой срещу Томита. „В крайна сметка той е дошъл за това, Бърк.“ Това налагаше да взема мерки. Ямашита настоя да тренирам заедно с него, за да се подготвя за неизбежната конфронтация с Томита. „Това ще внесе известно разнообразие в техниката ти“, иронично-шеговито подметна той.

Бяха изминали само няколко часа след тази му фраза и докато седяхме на верандата, аз усещах болки в цялото си тяло. Помнех болките от десетилетията тренировки по бойни изкуства. Единствената разлика бе, че сега ме болеше едновременно навсякъде. Малките мускули в ходилата. Отдавна ненатоварвани по този начин мускулни групи в корема. На всичкото отгоре бях капнал.

— Нашият човек обича да излиза на лов през нощта — подхвана учителят ми. — Използва като оръжие ритъма на човешкото тяло. Убийствата стават по тъмно, когато нашата ки , жизнената ни енергия, отслабва.

Замислих се за убийствата. Действително, всички бяха извършени през нощта. Повечето след полунощ. Тогава, когато е тихо, в малките часове, когато бебетата се събуждат и искат внимание, когато сънят ни е най-дълбок. Времето, когато слабите и болните умират най-често.

— Ще трябва да поработим върху жизнения ти цикъл, Бърк. Налага се да бъдеш тук през цялото време на подготовката ти.

Това бе констатация, а не предложение. Връзката между сенсей и ученик е прекалено силна, за да има място за съмнение. В известен смисъл бяхме се върнали към предишния баланс в отношенията ни. Ямашита седеше удобно, тъмносиният му екип бе опънат върху мощния му гръден кош, гледаше към градината, докато ми разказваше. Помръднах неволно и той ме погледна. Погледът му беше както обикновено безизразен:

— Изморен ли си? Това не е нищо. Ще се измориш още повече. Ще трябва да поработим и върху медитацията ти. Това ще ти помогне да преодолееш по-лесно умората.

За Ямашита беше трудно да забрави, че е учител. Макар тренировката да бе за него, той продължаваше да се държи, сякаш го правеше заради мен. В началото това ми бе направило впечатление, после бях свикнал, така че сега просто кимнах примирено.

— Чисто физически погледнато, при теб няма големи възможности за подобрение. Но уменията ти… — той замълча, сякаш преглеждаше каталог на способностите ми. После леко се поусмихна, по-скоро на себе си. В езерцето се къпеха врабчета и разпръскваха капки наоколо. — Ти си добър ученик, професоре. Сред най-добрите, които съм имал. Вярно, борил си се на всяка стъпка, но никога не си отстъпвал. Това ми харесва.

Не бях сигурен какво точно харесва в мен: фактът, че е трябвало да се боря с трудностите, или това, че в крайна сметка бях овладял нещата, които ми бе предал. Беше толкова типично за него.

При Ямашита оценката, както и всичко останало, е малко по-различна, отколкото в другите бойни изкуства. Изучаващите бойни изкуства много говорят за данове, колани и демонстрации. Ямашита-сенсей използва много по-стара система. Ние не носим цветни колани. Някои от по-новите ученици идват пристегнати с черните си колани, но в крайна сметка всички, без изключение, спираме да ги носим. И причината не е само в това, че коланът не ти дава по-голяма сигурност в доджото. Просто в един момент разбираш, че той няма никакво отношение към онова, с което се занимаваш.

В доджото на Ямашита има седем степени, като се започне от киригами — начинаещи, и се свърши с нивото, на което ученикът е овладял всичко в изкуството — менкьо кай-дек . Преминаването на следващо ниво е само признание, че вече можеш да правиш някои неща и си готов да учиш някои други. И не означава край на тренировките, защото такова нещо не съществува. Това е само покана да опиташ нещо повече.