Джон Донахю - Сенсей

Вместо там се озовахме сред тухлените сгради на Бруклин и нажежения вече асфалт на улиците, под горещината на жестокото лятно слънце. Отидохме с колата до Пето авеню и поехме в посока Сънсет парк. Бабите и дядовците ни както по майчина, така и по бащина линия, бяха живели тук и ние бяхме прекарали безчислени неделни дни в детството си в игра из района, докато роднините ни остаряваха, а кварталът се променяше. Пето авеню днес е съвсем различно от Пето авеню на нашето детство, но едно трябваше да му се признае — беше много по-оживено.

Тълпа от чудещи се как да прекарат времето си хора сновеше напред-назад, влизаше и излизаше от магазините и ресторантите. По тротоарите бяха изнесени сергии с летни рокли и тениски. Макар прозорците на колата да бяха вдигнати и климатикът да бе на максимум, съвсем ясно чувах латино музиката, която заливаше булеварда.

— Как са нещата, Мик? — попитах. Лицето му бе изморено, а изражението напомняше за измъчения вид на оцелелите след катастрофа. Но очите му бяха чисти.

— Аз съм окей — кимна той. — От друга страна, ти изглеждаш като измъкнат от ада.

Не се бях оглеждал скоро в огледало, но вярвах, че тренировките на Ямашита са оставили някакъв отпечатък. Не му отговорих. Беше дошъл с някаква цел и щеше да се насочи към нея, когато бъде готов.

— Ей, я виж — обади се Мики, — „Дева Мария на вечната благодат“.

Енорията на „Дева Мария на вечната благодат“ бе маркирана от големия църковен комплекс, обхванал цяло каре. На Четиридесет и девета улица сградата на училището бе скрита отзад. Мики паркира на алеята за коли пред входа на училищния паркинг. Обратно на природните закони, училищата спят през лятото. Самият вход на паркинга бе заключен, висеше надпис „Собственост на бруклинската епархия, нарушителите ще бъдат вдигани с паяк“, а сградата бе тъмна и смълчана. Мики остави картичката си на полицай от нюйоркското полицейско управление на таблото под предното стъкло и без замисляне се отдалечихме. Това е едно от големите предимства да си полицай: правилата за паркиране не те засягат. От друга страна, брат ми се занимаваше с онзи вид работа, при който коледен подарък от любимата под формата на бронежилетка от кевлар е добре дошъл, така че някои дребни компенсации се налагаха.

Църквата бе огромна сграда с цвят на пясъчник и покрив с червени керемиди. Арката на входа й беше към авенюто, а самата постройка бе многоетажна, издигната от камък и старо дърво. Стъклописите бяха в морскосиньо и кървавочервено. По-старите местни жители я наричаха „Базиликата“. Голямата зала на главната църква, до която се стигаше по късо каменно стълбище, започващо от самата улица, бе заключена, но по-малкият параклис в сутерена бе отворен. Семейството ми бе кръщавало, женило и погребвало три поколения в тази църква, така че за нас това бе едно добре познато място. Като деца бяхме прекарали тук цяла вечност — точно така ни се струваше тогава, присъствайки на различни ритуали. Това не допринесе много за набожността ни, но изгради у нас голям капацитет за толерантност към скуката. Развихме и способността да седим много тихо в продължение на дълъг интервал от време. Научи ни и на търпеливост.

Мики влезе, аз го последвах. Работата с Ямашита ме бе извела до състояние на повишена подозрителност и чувствителност. Не допусках, че Томита може да се окаже наблизо по това време на деня, пък и не аз бях онзи, от когото той се интересуваше. Но както моят сенсей не бе спрял да ми го набива в главата, вниманието е ключ към оцеляването. Затова се огледах.

Таванът в параклиса не беше много висок и не можеше да се сравнява с високите сводове на църквата над нас, а и гледката към олтара беше блокирана от колоните, поддържащи пода на основната църква. Това създаваше неприятното усещане, че някой може да се крие зад тези колони. Може би сам Бог. Огледах помещението. Старец бавно влачеше краката си по пътеката в посока към изхода. Отдясно на нас бе коленичила жена в тъмносин шлифер, скрила лице под забрадка. Очите й бяха червени и влажни. Устните й бяха сухи и не спираха да мърдат беззвучно. Зърна на броеница тракаха отнякъде. Хората около нас представляваха онази тъжна сбирка от образи, които може да се видят във всяка църква през деня.

Вътре миришеше на восък и тамян. Седалките бяха стари и излъскани от поколения хора. Безвкусни статуи на светци стояха на стража до стените, а пред тях потрепваха подредени в редици свещи и сякаш шепнешком се опитваха да ги умилостивят.