Джон Донахю - Сенсей

Когато брат ми се върна с мен и седна на стола, демонстративно показвайки, че няма да стане от него скоро, Мори започна да възразява. Мики му показа полицейската си значка и злобничко му се усмихна.

Учителят ми ме погледна:

— Такова ли е желанието ти, Бърк? — Кимнах. Той въздъхна и може би щеше да каже нещо, но след няколко секунди просто обърна глава към Мори и заяви: — Този човек е мой гост. — Това като че ли реши проблема. Но беше повече от ясно, че присъствието на Мики не се нрави на Мори. За него това бе допълнителен фактор, върху който той нямаше никакъв контрол.

Моят сенсей прекара вечерта, разговаряйки с мен за начина, по който един претендент може да се изправи срещу някого в тренировъчната зала. Бях видял какво се бе получило от предизвикването на Райли, но не бих казал, че то бе особено информативно. Съдейки по развръзката, примерът на Райли не бе препоръчителен.

— Когато бях млад, професоре — започна учителят ми, — имаше практика да се провеждат двубои между ученици от различни училища — тарю жиай . Те бяха забранени в Япония преди едно поколение, но макар и рядко, понякога се чува за подобни случаи и в наши дни.

— Какво представляваха те, сенсей? — поинтересувах се аз. Отново седяхме в градината. Някъде вътре Мори и неговият наемник сигурно обсъждаха ъглите на обстрел и други подобни. Колкото повече притъмняваше навън, толкова по-тихи и по-трескави ставаха дискусиите им. В градината на моя учител далечните клаксони звучаха повече като крясъците на екзотични животни.

Ямашита наклони глава на една страна. Очите му бяха широко отворени, но погледът му бе фокусиран върху събития от неговото минало. След къс размисъл отговори:

— Бяха… информативни — и ръцете му леко трепнаха в скута. — Човек можеше да научи много неща от преживяното. — Бях сигурен, че е така. — Разбира се — и сенсей премести погледа си върху мен, — много хора излизаха от тези двубои със сериозни наранявания. Контузиите… и смъртните случаи… станаха причина правителството да ги обяви за незаконни… В миналото, професоре, един млад воин научаваше всичко, което местният сенсей можеше да му предаде, после тръгваше да търси обучение в друго доджо. Истински опитният боец можеше да обикаля от школа на школа и да предизвиква най-добрите ученици, а понякога и сенсей. — Въздухът около нас се раздвижи. — Това беше известно като доджо араши .

Щурмуване на доджо. Струваше ми се, че мога да си представя как е изглеждало: корави млади мъже тръгнали да обикалят по черните пътища на Япония, понесли очукани брони и метнали през рамо добре поддържани оръжия. За тях разстоянията не са били пречка. Целта им била да открият нови майстори, които да победят, и нови градове, в които да предложат услугите си. Добрите ставали известни и репутацията им ги изпреварвала. По-неопитните в най-добрия случай се оттегляли след поредния двубой, куцукайки, ако изобщо можели да се държат на крака. Понякога духовете им стенели в полунощ по безлюдните кръстопътища.

— Предизвикателството трябва да се отправи, като се спазва етикетът — продължи Ямашита. — Предизвикващият изброява местата, където е придобил опита си, след което учтиво моли за урок. В зависимост от ситуацията учителят може да избере ученик, който да се изправи срещу него. — Той ме погледна откровено: — Бърк, не мисля, че в нашия случай това би устроило Томита.

Слава Богу, помислих си. Направих каквото бе по силите ми, да не позволя на облекчението да изпълзи на лицето ми. Не мога да твърдя, че не бях мислил за евентуалната схватка. Знаех, че някой ще трябва да го направи. И исках Томита да бъде спрян. А също и наказан. Унищожен за причиненото на Арт. Но след толкова много години, прекарани край Ямашита, бях възпитал у себе си безпристрастност и бях способен на жестока откровеност. Знаех, че загрубеят ли нещата, съществува реален шанс да не бъда на нивото на Томита. Признанието не ми беше приятно, но беше истина. И най-малкият недостатък във формата ми щеше да се окаже фатален, а това означаваше, че Томита щеше да се изплъзне отново. А това в никакъв случай не биваше да бъде допуснато.

Но късно нощем, през кратката почивка преди учителят ми да ме призове отново на тренировка в мрака, огнената искра на гнева й решителността ми бе набързо угасена от нещо плътно и застрашително. Беше същото нещо, срещу което се борят всички воини, когато настъпи моментът. Няма значение кой е изправен срещу теб, нещото винаги присъства. Опитваме се да не го назоваваме, защото думите правят неуловимото още по-силно. Но нещото, което се спотайва някъде там, студено, осезаемо и безжизнено като калта, се нарича страх.