Джон Донахю - Сенсей

— Добре — каза той. — Ела утре. Тогава ще видим.

Нямаше никакъв начин да разбера доволен ли беше, разсърди ли го нещо, гледаше ли оптимистично на приемането ми за ученик. В първите дни от моето обучение бях отчаян, че не мога да разбера. Но с течение на годините преминах от това ниво на следващото и между нас се установи особена форма на комуникация. Не зная дали просто аз започнах да свиквам с нюансите в поведението му, или обучението ми при него ме бе направило по-възприемчив, но това беше факт. И докато се влачех, изнемогвайки, по тежкия курс, който той ми бе начертал, имаше няколко броени на пръстите на едната ми ръка случаи, когато бях готов да се закълна, че виждам в непроницаемите му очи блясъка на одобрение или задоволство. И дори само този намек ми бе предостатъчен, за да продължавам. Защото той, в крайна сметка, беше моят сенсей.

Напоследък обаче забелязвах едва доловимо, но несъмнено увеличение в интензивността на тренировките ми. Не че преди това нещата бяха особено леки. Във всичко, което моят учител правеше, по принцип имаше някаква схема, вътрешна логика. И с годините тази схема става част от теб самия. Само че напоследък онова, което вършехме, не беше в синхрон. Това можеше да се долови от естеството на коментарите му към учениците, от твърдия му гръб, докато вървеше из доджото. Питах се какво ли става с Ямашита.

Няма сенсей, който да е роб на схемата — правят каквото трябва, за да те държат нащрек. Част от умението на всеки добър учител по бойни изкуства е в това непрекъснато да те изненадва с нещо и да не ти позволява да постигнеш баланс. Преди много години имах учител по карате и всеки път, когато си кажех: „Окей, този вече ми показа всичко, на което е способен“, той усещаше момента и правеше нещо, което не бях виждал дотогава. И ме гледаше, сякаш наистина можеше да чете мислите ми.

Ямашита също го умееше, при това до съвършенство. По принцип човек може да усети в каква насока се въртят мислите в главата на някого по коментарите след тренировката. Учениците седят в потни редици на фехтувачи в тъмносини екипи, бавно овладяват дишането си и слушат напътствията на майстора. Когато е доволен, Ямашита използва притчи, които подсилват важните поуки от уроците. В този конкретен момент от тренировката си толкова изтощен, че мозъкът ти е напълно отворен. В резултат историите и съветите се запечатват в паметта ти по особено жив начин.

Напоследък обаче нямаше нищо подобно, само смъмряния да тренираме още по-усърдно. Разбира се, всички идвахме на следващата тренировка, макар целта й да си оставаше загадка.

Продължавах да тичам и да обмислям ситуацията. Всъщност нямаше кой знае какво, което можеше да се направи. Все някога моят учител щеше да разкрие целта си. А може би не. Изборът бе негов. Нещата бяха изключително в негови ръце. Започнах да мисля за друго.

Бях приключил работата си по проекта на Боби Кей. Не бих могъл да кажа, че ме бе докарала до умствено изтощение, по-скоро обратното. Бях му пратил по електронната поща файла, а допълнително, просто за всеки случай, му изпратих по обикновената поща както дискета, така и разпечатка. Сега очаквах чека си. Наближаваше краят на учебния семестър, а това бележеше началото на финансовите затруднения за всички преподаватели на непълен работен ден като мен, така че възнаграждението на Боби израстваше до неестествени пропорции във въображението ми. Ето защо измислих лек напев, за да разведря мислите си от скуката на бягането: „Чакам чек… от теб, човек.“

Бях на стотното му повторение, което с подходяща пауза регулираше дишането ми прекрасно. Други бегачи ме изпреварваха или се разминавах с тях, бяха се появили и велосипедисти и не след дълго забелязах, че хората ме гледат малко странно. Нямаше как да е заради гуменките — те си бяха не по-зле от тези на който и да е било от другите. Освен това бях сигурен, че не пея чак толкова високо. И тогава долових скърцането на чакъл под гумите на бавно настигаща ме кола.

Полицейската кола без маркировка спря зад мен, но сигналните й светлини продължаваха да святкат. Разнесе се краткото бууп на сирената, сигурно просто заради тръпката. Бях доволен, че имам повод да си отдъхна.

Бяха двама и по лицата им беше изписано, че са полицаи: лица, които ти казват, че всеки е виновен в нещо и че всички лъжат. Шофьорът беше сламенорус с подрязани по военному мустачки. Другият имаше тъмно червеникава коса с два бели кичура от двете страни на пътя му в центъра на скалпа. Бяха по ризи и вратовръзки, което подсказваше, че са детективи. Всъщност те не правеха и опит да скрият кобурите под мишницата (никой не носи пистолети в колана си, когато седи в кола). Надникнах отзад. Спортните им сака бяха внимателно сгънати на задната седалка и подът не се виждаше от нахвърляните опаковки от сандвичи и празните чаши от кафе. Но не се загледах демонстративно. Полицаите се изнервят, ако си прекалено фокусиран при разговор с тях.