Джон Донахю - Сенсей

— Разнообразие — вметнах.

— Прекрасно нещо — усмихна ми се той. — Последната ми идея е зала за тренировка и демонстративни изпълнения. Нека ви я покажа. — Офисът му се намираше в дъното на административното крило. От другата страна на водопада във фоайето се простираше достъпната за посещения зона, в която се влизаше през висок дървен портал, в тон с гарнитурата в офисите. От тази страна вместо рецепция имаше каменна градина. Пътят минаваше покрай градината и извеждаше направо в залата за тренировки и демонстративни изпълнения. — Тук има специална охрана. — Минахме през плъзгащите се хартиени панели, които японците наричат шоджи . Доджото бе светло и просторно, подовото покритие — от скъпо дърво, украсата — подбрана с вкус. Разбира се, в истинското доджо няма място за никаква украса, но това все пак си беше Америка. Бях виждал и по-лоши изпълнения — много хора пълнеха школите си с всякакви азиатски боклуци и в крайна сметка те заприличваха на евтини китайски ресторанти. Той ме наблюдаваше, докато аз разглеждах: — Добре е, нали?

Трябваше да призная, че Боби (или неговият дизайнер на интериора) се беше справил добре. Гледката бе впечатляваща.

— Изглежда сякаш сте взели предвид всичко възможно — измърморих.

Той пак се усмихна доволно:

— Абсолютно. Но най съм доволен, че мога да тренирам тук.

— Още тренирате? — вежливо се поинтересувах. — С цялото това многообразие…

— Опитвам се да си поддържам формата — призна той с фалшивата скромност, която хората, практикуващи бойни изкуства, използват, за да ви намекнат, че са доста добри. — Сега тренирам с един човек… той е направо невероятен. — Боби погледна часовника си. Лъжеха ли ме очите, или каишката наистина беше от кожа на алигатор? — Всъщност… наближава време за тренировката ми. Бихте ли желали да наблюдавате?

И сякаш по знак в доджото се появи Мич Райли.

Във всекидневно облекло той изглеждаше почти нормален, макар опънатата по торса му фланелка да не оставяше никакви съмнения, че е човек, който прекарва много време във вдигане на тежести и не по-малко в съзерцаване на себе си в огледалото. Предполагам, това беше мъжът в мечтите на секретарката на Боби. Райли спря като закован, когато ме видя, и ме изгледа гневно в продължение на близо минута.

— Мич — обадих се аз, за да го ядосам.

Той обаче погледна към Акейдиън:

— Какво става тук, Боби?

Боби Кей не беше станал онова, което представляваше, защото бе несъобразителен. Погледна ме, после изгледа Мич и веднага схвана, че са налице два нестабилни елемента в опасна близост. Затова веднага се вмъкна между нас.

— Професор Бърк е нает да извърши известна консултантска работа за галерията. Не знаех, че сте се виждали.

— Съвсем за кратко — отбелязах аз.

Мич измърмори нещо под носа си. Стори ми се, че дочувам „задник“.

Боби обаче не чу нищо.

— Поканих го да наблюдава тренировката ми.

Райли избухна:

— Не обичам външни лица да ме зяпат, докато тренирам, Боби.

Акейдиън се чудеше как да постъпи. Притекох му се на помощ:

— Няма нищо, господин Акейдиън. Може би друг път — и вдигнах папката, която ми беше дал: — Веднага се залавям за работа. — На езика ми беше да го посъветвам да си намери друг учител. Но… какво толкова, по дяволите, човекът ме бе наел да му напиша нещо, а не да го съветвам в бизнес делата му.

Докато излизах, не пропуснах да забележа, че Боби Кей е малко разочарован. Но, предполагам, щеше да бъде двойно по-разочарован, ако му бях съобщил, че при последната ни среща с Мич Райли, когато Ямашита се бе справил с него толкова елегантно, Мич се беше напикал в панталоните си.

Аулс Хед Парк се намира в Бей Ридж, Бруклин, и е с изглед към Нероус 6 6 Къс пролив в югоизточен Ню Йорк, дълъг е 2 км и е широк 3 км, а над него минава Веразано-Нероус Бридж (1964), един от най-дългите висящи мостове в света. — Б.пр. и по-нататък към акваторията на нюйоркското пристанище. Това е една от малкото запазени части на предградието, където човек може да види колко хълмисто е било тук, преди строителната дейност да заличи веднъж и завинаги особеностите на терена. Всяка сутрин аз тичам нагоре по хълма в Аулс Хед, спускам се все така на бегом от другата страна и стигам до алеята за пешеходци, минаваща по границата с неспокойната сива вода, разделяща Бруклин от Статън Айлънд. Лятото почти бе настъпило и аз се молех за малко морски бриз. В пристъп на градоустройствена гениалност до самия парк бяха построили пречиствателна станция на отходните води, поради което сега тук мирише точно така, както можете да си представите. Така че бризът откъм океана винаги е добре дошъл.