Джон Донахю - Сенсей

Прозорецът откъм страната на шофьора се спусна надолу. Погледнах към него и пуснах проверената от времето цивилизована фраза за начало на разговора:

— Какъв е проблемът, детектив?

Шофьорът ме изгледа продължително, после погледна партньора си:

— Колко оригинално.

— Толкова проникновени фрази вече са рядкост — отбеляза онзи с белите кичури.

Мустакът продължи:

— Бърк? — Въпросът бе риторичен, те не спираха пешеходците по алеята за по-весело, явно беше, че търсят конкретен човек. Кимнах. — Трябва ни информация. Можете ли да дойдете с нас, моля?

Знаех, че не съм направил нищо нередно. Но има нещо в закона, което не ти дава нито миг спокойствие. Така че усетих някаква тежест в стомаха си. Сякаш току-що се бях качил на асансьор, който бе започнал да пада свободно надолу.

Край нас на ролери мина негър.

— Хей, пич — извика ми той, — не им позволявай да ти досаждат, без да са ти показали значка. Тук може да те спре всеки, нали се сещаш какво искам да ти кажа? — беше се обърнал, за да довърши съвета си, и сега караше заднешком. Няколко велосипедисти положиха максимални усилия, за да се махнат от пътя му. После той се обърна и продължи напред, без да ни обръща повече внимание.

— Предполагам, че трябва да ви поискам да се легитимирате. — Не съм от горделивите. А и съветът на чернокожия беше уместен.

Шофьорът театрално се отупа по джобовете и разсеяно замърмори:

— Хм… значки… значки.

В този момент се обади партньорът му. Имаше наистина лош мексикански акцент.

— Значки? Значки? Нямаме никакви шибани значки. — Опитах се да разпозная акцента му. „Съкровището на Сиера Мадре“? Винаги бърках бандите от този филм с онези от „Великолепната седморка“.

Двамата се изкикотиха. Полицейски хумор. Шофьорът с мустака ми показа значката на детектив.

— Отпред ли да седна или отзад? — вежливо се осведомих аз. След като бях спрял да бягам, потта ми бе започнала да изсъхва. Не исках мръсотията отзад да полепва по тялото ми.

— Седни до мен, Брус Ли — отговори шофьорът.

Партньорът му слезе, избута саката и се намести на задната седалка. Беше изненадващо гнуслив. Саката изглеждаха чисти и скоро изгладени. Всъщност те бяха единственото спретнато нещо в тази кола. Влязох, ударих си коляното в издаденото напред радио, монтирано в таблото, и ние бавно потеглихме напред по алеята, докато стигнахме изхода, където се вляхме в движението по улицата. Никой не казваше нищо. Радиото издаде няколко гъгниви звука. Попитах може ли да сваля прозореца откъм моята страна. Шофьорът ме погледна изпитателно, вероятно реши, че няма да се опитам да избягам през него, и го свали с бутон от пулта от лявата си страна. Обърнах се да погледна през рамо онзи с белия кичур.

— Е, Мик — казах аз, — как е мама?

Брат ми — с фаталната предопределеност на сьомга, тръгнала да си хвърли хайвера на строго определеното място, и с други генетично наследени склонности — е последният продукт на ирландската диаспора в Бруклин, която има тенденцията да приижда през детството си към Лонг Айлънд и после да се оттича към нюйоркската полиция. Като малък беше буен, по-скоро — неудържим. Израсна като сдържан младеж, но оставяше впечатление, че потиска в себе си някакъв дълбок и необясним гняв, контролът над който му се удава единствено с цената на всекиминутно упражняване на волята. Той прилича на повечето познати ми полицаи: по същество свестен човек, видял прекалено много лоши неща, тотално объркан и смаян, чувстващ се едновременно предизвикан от тях и безсилен да ги оправи, готов без никакво предупреждение да избухне с титанична мощ.

Трябва да призная, че семейството ни посрещна с облекчение факта, че той е намерил конструктивен отдушник на бликащата в него енергия. Мики е щедър към приятелите си, талантлив дърводелец в свободното си време, добър съпруг и грижовен баща. На семейните сбирки има склонност да „изключва“ и често може да бъде видян с цигара в ръка и загледан в далечината, явно виждащ неща, които ние, останалите, не можем да видим. Или не желаем да виждаме.

Доказателство за способността му да се сдържа, е фактът, че го издигнаха в службата до детектив. Понеже задълженията му се свеждат основно до това да обикаля града в компанията на партньора си Арт и да следи престъпниците, придвижващи се в подвижните кофи за боклук, наричани от тях „коли“, което и прави без нужда от надзор, Мики обича работата си и е доволен от нея.

Арт Педерсен прилича доста на Мики, но е по-набит. И не е така мрачен. Предпочита ролята на „добрия полицай“, макар че според мен, когато двамата се заловят да разпитват някого, за извършителя е трудно да се ориентира каква всъщност е разликата между „доброто“ и „лошото“ ченге. Освен това Арт е киноман и след толкова години, прекарани един до друг на предната седалка на колата, двамата са възприели досадния за околните навик да преповтарят в разговорите помежду си реплики от диалози от старите филми. За тях това, разбира се, е адски забавно. Само че много престъпници, не така начетени на тема кино, го намират за абсолютно объркващо.