Джон Донахю - Сенсей

Уви, не само престъпниците, защото в момента аз бях жертвата на тяхното остроумие. По-големият ми брат, разбира се, не се хвана на въдицата с въпроса ми. Той продължи да ме гледа безстрастно и накрая с лишен от всякакви емоции глас се поинтересува:

— И какво по-точно си забъркал, малоумнико?

— Нищо особено — отговорих аз. — Преподавам, тренирам.

Движехме се на север по Четвърто Авеню. По това време на утринта беше за предпочитане пред Гауънъс. Нито Арт, нито Мики говореха много. Поддържаха зловеща полицейска тишина, което за тях бе необичайно. Един от двамата беше мой брат, а Арт му бе партньор от осем години насам, така че не бих го нарекъл непознат. Но нито един от двамата не ми казваше каквото и да е било. Пътувахме с колата и наблюдавахме как покрай нас се изнизва уморената част на Бруклин с тухлените сгради. Някъде по тези улици нашите родители карали ролери като деца.

— Не сте ли малко встрани от района си, Мик? — поинтересувах се аз.

— Да — призна той и започна да търси по седалката около себе си пакет „Марлборо“.

— Не смей да запалваш тази гадост в колата ми — предупреди го Арт. Беше ги отказал преди две години и сега бавно и неумолимо натискаше Мики да последва примера му. — Ако запалиш тук, двамата с теб ще заприличаме на два бута пушена шунка.

— О, Арт… я ме остави на мира.

— Не, ти ме остави на мира. Идиот — разгорещи се Арт.

— Задник — измърмори Мики. Имах чувството, че слушам стара семейна двойка. Но забелязах, че все пак Мики не запали.

Тръгнахме по Бруклин Бридж в посока Манхатън, но и двамата продължаваха упорито да мълчат.

В края на краищата постоянното спиране и тръгване в задръстванията изглежда изтръска нещо от тях.

— Все още ли се занимаваш с бойни изкуства? — попита Арт.

— О, да — ухилих се. — Превърнал съм се в смъртоносно оръжие.

На това Мики изсумтя:

— На някои хора никога не им увира главата. Черен колан, зелен колан. Не можеш да избягаш от куршума.

— Номерът — назидателно отговорих аз, имитирайки азиатския си учител, — е да бъдеш там, където не е куршумът.

Арт ме изгледа сякаш бях ненормален.

— Какви са тези работи, дето ги чувам — че работиш за Боби Кей? — зададе най-сетне Мики въпроса си, което ме накара да седна по-изправен на седалката.

— Истина е — признах аз. — Как разбра?

Арт заобиколи колата такси, което ни засече през две ленти, за да вземе клиент, изруга през зъби и попита:

— Чел ли си тазсутрешни вестници, Конър?

— Не… защо?

Мики разрови из заобикалящите го боклуци и измъкна отнякъде днешния брой на „Дейли Нюз“. Плесна го в пространството между двете предни седалки и каза:

— Добре тогава, прочети го сега, приятелче.

Челното заглавие бе „Кунг-фу убиец“ и беше повече в стила, който обикновено свързвах с „Поуст“. Същността на материала беше убийство. Станало рано тази сутрин. Господин Робърт Акейдиън, известен предприемач, бе пристигнал в своята галерия „Домът на самурая“ за редовната утринна тренировка с личния си треньор. Треньорът, идентифициран впоследствие като Митчел Райли, експерт по бойни изкуства, бил намерен мъртъв със счупен врат в тренировъчната зала. Макар полицията още да разследваше причината за смъртта, „Нюз“ изказваше предположение, че е настъпила в резултат на „саблен каратистки удар“. Изглежда убиецът не бе проникнал там, за да открадне нещо, и разследването продължаваше.

— Охо… — проточих аз, — саблен удар. Сега вече се досещам. Да не би Боби Кей да ме е обвинил, приятели?

Казах го на майтап, естествено, но реакцията им бе далеч от шегата.

— Виж, Конър — обади се брат ми, — налага се да поговорим с теб за случилото се. — Не бих казал, че в гласа му се долавяше извинителна нотка. Ако изобщо беше разтревожен, че е прибрал брат си за разпит, това ни най-малко не му личеше. Просто си вършеше работата. Задаваше въпросите си почти автоматично.

— Я остави, Мик. Да не мислиш сериозно, че мога да бъде сред заподозрените?

Мики вдигна успокоително ръка. Арт обаче не изглеждаше склонен да изостави идеята. Днес „лошото ченге“ бе той.

— Мога само да кажа, че Акейдиън те е харесал за тази роля. — Пауза. — Ето с какво разполагаме, Конър — продължи Арт: — Уважаемият господин Акейдиън, известен предприемач и мераклия за корав пич, получил преди съмване обаждане по телефона от чистачите възможно най-бързо да отиде в офиса си. Когато се добрал, полицията вече опъвала на улицата жълтата лента. Старият Боби огледал местопрестъплението. Надникнал в офиса си. Отишъл в галерията. Хвърлил един поглед и това му било достатъчно да стигне до определен извод.