Джон Донахю - Сенсей

— И жертвата е убита по всяка вероятност без използване на оръжие — допълни Арт.

— От друга страна, извършителят може да го е цапардосал с тръба и да я е взел със себе си — предположи Мики и погледна за коментар към Арт.

Партньорът му утвърдително кимна в отговор.

— Ще проверим дали нещо в доклада на патолога не подсказва за такава възможност. Тръба. Тояга. Палка. Все неща, които могат да свършат работа. Ако има някаква възможност да е използвано оръжие, докладът от аутопсията ще ни я посочи.

— Имате предвид някакви трески или нещо подобно? — попитах.

— Да — но той не искаше да говорим за това. — Да се върнем на надписа. Това е нов момент. Какво може да бъде обяснението?

— Хората, подписващи продукта на труда си, държат на признанието — изтъкна Мики. — Дори когато използват псевдоним.

— Предполагам, не мислите, че това е провален опит за обир? — попитах аз.

— Конър — опита се да обясни брат ми, изговаряйки думите бавно, като за олигофрен, — някой нахлува с взлом в художествена галерия. Тогава той изнася?… — и той повдигна въпросително вежди, очаквайки да му отговоря.

— Е… предмет на изкуството, предполагам — отвърнах аз.

— Правилно предполагаш. Не изключваш алармена система в оживен район, не изпълняваш всичко по плана и не пречукваш някого, за да вземеш… какво? — той погледна Арт за потвърждение.

— Нищо, което да представлява някаква ценност. Всъщност изобщо нищо. — Той погледна бележника си и цитира от него: — Господин Акейдиън лично провери по списъка наличния инвентар и според него не липсва нищо друго, освен стар дървен меч, който не представлява ценност за подготвяната експозиция.

Мики кимна:

— Това не е типичното поведение на крадец. Акейдиън е имал тонове ценни антики. — Брат ми изглеждаше възмутен от некадърността на крадеца.

Седях и размишлявах над чутото, докато Арт пое нишката. Според мен, на тях им доставяше удоволствие да ми изнасят тази лекция:

— Освен това, ако стане издънка и се наложи да счупиш една-две глави, по правило гледаш да се измъкнеш от мястото колкото може по-бързо. Типичният крадец не вади маркер и не започва да пише китайски йероглифи по стената, вместо да напъха някоя и друга ценна вещ в чувала.

— Добре де… нещо не разбирам какво искаш да ми кажеш. Какво тогава е станало? — попитах.

Понеже се редуваха, отговори ми Мики:

— Значи не е било случайно пречукване по време на обир.

— Може би само пречукване — обади се Арт. Според мен той беше видял тялото, преди да ме вземат с колата.

— Това убийство е много, много странно — заключи брат ми. — И тази драсканица на стената е ключът към него.

— Подобен тип — допълни Арт — няма начин да не остави следа. А следата е…

— … всичко, от което две хрътки като нас имат нужда — довърши Мики.

Подобно заключение изглежда напълно ги устройваше. Те допиха кафето в чашите си и тримата станахме. Арт плати на касата, а Мики ми доизясни нещата, докато вървяхме към колата, паркирана успоредно на друга до тротоара.

— Трябва да направим задължителните проверки. Конър, ще ни трябват показанията ти. Ще се наложи да сравним твоите отпечатъци с всички от залата, снети от криминолозите. Те, разбира се, няма да съвпаднат и така подозренията срещу теб ще отпаднат от само себе си. После ще проверим има ли регистрирани други случаи с подобен почерк. Едва ли ще е трудно да не забележим съвпадение, стига да го има. Ще е нужно само да проверим изрезките от вестниците.

— „Осакатяване с използване на бойни изкуства“ — предложи Арт.

— „Убийство по самурайски“ — не остана назад Мики.

— „Психар самурай нанася удар“.

След което потеглихме. Този път бе мой ред да седна отзад.

Прогресът е унищожил всичко. Когато Мики и Арт ме поканиха в общата стая на детективите, аз тръгнах за там с образа от долнопробните полицейски филми в главата си: голяма тъмна и опушена стая, натъпкана до пръсване с разхвърляни бюра, стелещ се тютюнев дим и миризмата на старо кафе и вкиснала пот.

Всъщност Мики и Арт разполагаха с две съседни клетки в ярко осветено грамадно помещение, превърнато в лабиринт благодарение на подвижните прегради, разделящи го на отделни зони. Телефоните не звъняха, а чуруликаха. Осеяно бе с факс машини и недвусмислени табели „Пушенето забранено“. Въпреки разочарованието ми, имаше все пак няколко успокоителни връзки с миналото. Навсякъде се виждаха чаши за кафе: анонимни от стиропор, други — с много популярния гръцки мотив в синьо, съвсем съвременни от пресован картон, украсени с различни имена на търговски марки, най-сетне видях дори няколко керамични от вида, който хората получават на симпозиуми и семинари или като подаръци от приятели, които не са имали идея какво друго биха могли да подарят.