Джон Донахю - Сенсей

Цялата илюзия за ред и чистота отиде по дяволите, когато ме придружиха до клетката на Мики. Кашони, натъпкани със стари папки и оръфани документи, бяха заврени под бюрото му. Малки листчета хартия бяха затиснати от бележници, полупразни чаши за кафе и всичко останало, което можеше да се използва за целта. Арт говореше в този момент по телефона, което не му попречи да стане и надникне над разделящата стена, без да спира да повтаря „аха… аха…“ в слушалката и да си води бележки. В един момент химикалката му свърши. Той направи гримаса и щракна с пръсти на Мики, запращайки ядно своята в кошчето за боклук. Мики отвори натъпкано с хартия чекмедже, разрови из купчинката химикалки с несъотвестващи им капачки и хвърли над стената една на Арт.

— Извинете — казах, докато се приближавах, — това ли е Бейкър Стрийт 221 В 8 8 Адресът на измисления от сър Артър Конан Дойл детектив Шерлок Холмс. — Б.пр. ?

Арт седна, избута стола си максимално далеч от бюрото и го завъртя, за да ме изгледа. Мики забърса с ръка документите от стола за гости в клетката му и ми направи знак да седна. Арт остави слушалката на вилката.

Погледнах го очаквателно.

— Не… — завъртя той глава, — нищо. Беше друг случай.

Той запрелиства страничките на бележника си. Арт имаше силни, покрити с лунички ръце, а пръстите му правеха бележника да изглежда микроскопичен.

— Окей — каза накрая, — хазайката на Конър потвърждава заявлението му, че е бил у дома си в нощта на убийството. Чула го е да се прибира, след което в течение на цялата нощ е чувала различни звуци от неговия апартамент. Което донякъде потвърждава думите му.

— Шумове? — повдигна вежди Мики. — Да не си влизал и излизал, брат ми?

— Не се възбуждай, Мик, това е дом за две семейства. Просто живея на горния етаж и подът скърца.

— Е, добре. Едно нещо по-малко, за което да мислим.

— Което е добре — обади се Арт, — понеже има маса други неща, които ни чакат да се оправим с тях.

— Например? — поинтересувах се. — Разполагате ли вече с нещо конкретно?

Те извъртяха едновременно столовете си, за да се обърнат с лице към мен. Това ме поставяше в донякъде неизгодно положение, понеже моят стол нямаше колелца. После се спогледаха.

— В Хралупата — изрекоха двамата пак едновременно, сякаш се бяха наговорили.

Последвах ги навън и в заседателната зала, убеден, че наистина прекарват заедно прекалено дълго.

Бяха изминали само няколко дни от убийството на Райли, но дори за това кратко време натрупаните във връзка с разследването документи образуваха цяла камара. Арт и Мики донесоха в залата няколко кашона с пликове, папки, касети и други неща. Самата зала бе оборудвана по последната дума на техниката, бе съоръжена с всичко необходимо за нуждите на полицейското следствие: проектор, телевизор с вграден видеокасетофон, голяма овална маса. Те стовариха багажа в единия й край и започнаха да подреждат нещата в кашоните, ровейки едновременно и сумтейки като маймуни, натъкнали се на корени.

Седнах, загледан в работата им и търпеливо изчаках да се приготвят. Накрая Мики вкара във видеото касета. Разнесе се говор и някакъв непознат за мен полицай започна да описва огледа на местопрестъплението. Лентата вървеше с едновременен запис на дата и време, което не му попречи да кара наред по процедурата, описвайки местоположението, часа и деня, както и факта, че разследващи детективи са Арт и Мики.

Камерата внимателно се завъртя на триста и шейсет градуса, показвайки залата от всички възможни ъгли, спирайки вниманието ни върху входовете, прозорците (нямаше такива), пултовете на алармата, ключовете за осветление и изобщо давайки пълна представа на зрителя. След това се фокусира върху пода, където лежеше Райли.

Камерата даде общ кадър на тялото. Самото тяло изглеждаше някак невзрачно. Имаше формата и размерите, съответстващи на човешко същество, но лежеше някак там на пода като… купчина и не оставяше онова впечатление, което човек има, когато гледа почиващо човешко тяло. Лявото му рамо изглеждаше някак увиснало, а един поглед върху лицето бе достатъчен, за да се разбере, че Райли бе получил тежък удар по главата. Тялото му затискаше нещо подобно на дъбов меч.

Мики разпръсна по масата няколко снимки на Райли, направени от различни ъгли.

— Окей — каза накрая той. — Край на кинопрожекцията. Митчел Райли, възраст четиридесет и две. Служител на непълен работен ден в „Домът на самурая“. Едновременно с това собственик на школа за бойни изкуства в Куинс. Дребни закононарушения като непълнолетен и нищо съществено през последните двайсетина години.