Джон Донахю - Сенсей

— Само не ми казвай, че е обвинил мен — скептично казах аз.

— Е — призна Арт, — първо трябвало да спре да драйфа. После се почистил и започнал да разказва. И… — Преместих поглед от единия към другия, но нищо не ми идваше наум. — Ето как точно стоят нещата, Конър — отново подхвана Арт. — Ти си работел нещо за Боби Кей. Появил се е Райли. Между вас е имало някакъв сблъсък. Нещо на тема бойни изкуства. Мич разказал на Боби всичко. Ден-два по-късно Мич е убит. Значи…

— Значи — пое нишката на историята Мики, — когато се видяхме с Боби Кей, той бърбореше дивотии за някакъв бой до смърт заради неприязън на тема карате. Мен ако питаш, това са истински глупости, но…

— Мотивът — намеси се Арт и вдигна ръка с изпънат показалец в позата на областен прокурор, обясняващ същността на случая пред журито на съдебните заседатели.

— Прави впечатление изразът „докосването на смъртта“. Трябва да прочетеш репортажа на „Поуст“ — и Мики разрови около себе си в търсене на вестника, но след няколко секунди се отказа.

— Поради което, господин експерт по бойни изкуства — пак се обади Арт, вдигайки пръст номер две, — опираме до начина.

— Какво прави снощи, Конър? Излиза ли с приятели? Среща ли се с гадже?

— Не — докато Мики бе изреждал възможностите, започвах да получавам неприятното усещане, че ми търси алиби.

— Бях си вкъщи и оценявах студентски тестове.

— Телефонни обаждания? — Поклатих отрицателно глава.

— А това сочи — с театрална драматичност Арт вдигна трети пръст — възможността.

В този момент спряхме пред сградата на „Домът на самурая“. Тук вече имаше полицейска кола, а пред вратата стоеше полицай.

— Хей, момчета… нали не говорите сериозно? — с молба в гласа протестирах аз.

На това Арт отговори с дълга, измъчена въздишка. Той сложи картон със стикер на нюйоркското полицейско управление върху арматурното табло и заключи вратата.

— Не… — каза Мики. — Само проверяваме алибитата.

— Освен това трябва все пак да направим някакво изявление пред медиите. Отпечатъци… и така нататък — допълни Арт.

— Но онова, от което наистина имаме нужда, е някакъв съвет за случилото се — обясни Мики и се измъкна от задната седалка.

Тримата се задържахме за миг, колкото да разгледаме фасадата на „Домът на самурая“, хромираните лайстни, гранитните плочи, които продължаваха да изглеждат сякаш нищо особено не се бе случило. Но полицаите продължаваха да влизат и излизат. Само допреди трийсет минути аз бях тичал по брега. А сега се бях озовал в съвсем различен свят. Лаборанти в бели манти изнасяха малки хартиени пликчета с разни невидими неща в тях. Радиостанциите в патрулните асинхронно ломотеха на неразбираем език. Тениската ми вече беше изсъхнала, а в краката ме се бе настанило онова приятно усещане след физическо натоварване. Но макар да стоях тук, изправен във високотехнологичните си гуменки и да се чувствах в превъзходна физическа форма, това с нищо не помагаше на увереността ми.

Мики леко ме потупа по рамото и ме хвана под ръка.

— Не се безпокой — прошепна с глас, в който най-сетне разпознах този на брат ми, — всичко ще се оправи.

— Освен това — заключи Арт, — опасявахме се, че ако просто бяхме опитали да те арестуваме, ще ни избиеш с някоя от шибаните ти нинджа хватки.

— Страхувай се, Арт. Страхувай се много — опитах се да го изрека заплашително, но и на мен не ми прозвуча много убедително.

Както и можеше да се предполага, съветът ми не впечатли Арт.

— Хайде — подкани той и тръгнахме вкупом към вратата. — Бил ли си някога на местопрестъпление, Конър?

— Не — чистосърдечно признах аз, забелязвайки, че Мики търси повод да остане отвън на тротоара под претекст, че иска набързо да дръпне един-два пъти.

— Има едно основно правило — продължи Арт.

— Така ли?… — въпросително го погледнах аз.

— Не докосвай нищо — предупреди ме той.

Минахме покрай униформения полицай, чийто поглед за кратко се фокусира, докато се приближавахме, но отново се замъгли, след като детективите показаха значките си. Водопадът продължаваше неуморно да ромоли с тотално безразличие към сериозността на извършеното престъпление. Напречно на живописния вход, така гордо показан ми от Боби Кей преди няколко дни, бе опъната жълта полицейска лента. Вътре в галерията залата беше празна. Изпуснах с облекчение въздуха от гърдите си, осъзнавайки със закъснение, че съм го задържал в очакване да видя тялото.

Само че то отдавна беше изнесено. Последното съприкосновение на Райли с пода беше очертано с тебешир и това бе всичко, останало от него. Залата по начало си беше празна, така че нямаше какво толкова да се разглежда в нея. Навсякъде се виждаха малки листчета хартия и ленти — резултат от работата на криминолозите, — но това бе горе-долу всичко.