Джон Донахю - Сенсей

Ямашита е заклет привърженик на бягането. Той смята, че то подобрява сърдечно-съдовия статус на напредналите ученици, и е прав, разбира се. Когато достигнете до определено ниво при обучението си в бойните изкуства, физическото започва да отстъпва пред техниката. Усилието, от което начинаещият рухва в потна купчина и не може да си поеме дъх, няма същия ефект върху вас. Но Ямашита настоява да поддържаме върхова спортна форма, а това означава, че трябва да се бяга.

Една от любимите му истории е за някакъв американец, който заминал за Окинава, за да осъществи лелеяната си мечта да тренира при известен учител по карате. Младежът се изправил пред учителя за първата си тренировка и той го попитал:

— Коя е най-добрата техника за защита?

Американецът бил много доволен от себе си, защото знаел отговора на този въпрос:

— Да избягаш, сенсей — казал той.

— Добре — съгласил се старият майстор и мъдро кимнал. После добавил: — Тогава започни да бягаш.

Американецът бил абсолютно озадачен.

— Бягай, бягай — повторил му майсторът. — Защото, ако те уловя, ще те смачкам от бой.

И двамата се впуснали да бягат. Ученикът тичал напред по улицата, тичал с всичка сила, защото знаел, че спасява живота си, а старият учител по карате неумолимо го преследвал с не по-малка упоритост.

Не съм много сигурен какъв е финалът на историята и дали учителят настигнал ученика, но Ямашита я намира за много забавна. Както всички неща, които ни разказва, историята е с поука: добрият състезател по бойни изкуства трябва да е във форма.

Така че бягам.

Макар и след толкова време, продължавам да мразя бягането. Използвам го като упражнение за концентрация и контрол върху дишането. Имам навика да си тананикам прости мелодии в такт с шляпането на гуменките ми. Зная, че научно разработените, светлоотразяващи, ортопедично моделирани и с усъвършенствана структура на петата произведения на съвременната технология, в които съм обут, е по-правилно да се нарекат обувки за крос, но аз продължавам да си ги наричам гуменки, защото това поддържа спомена ми пресен. Когато бях хлапе, за тези неща хората ровеха в големи сандъци, в които миришеше на гума и където бяха нахвърляни стотици несъответстващи си чифтове. Само че тогава те струваха по седем долара чифта, поради което аз едва не получавам лек сърдечен удар всеки път, когато реша да си купя нови днес.

Най-вече обаче използвам ритъма на упражнението като средство за мислене. То ми помага да се концентрирам, точно както се вярва, че многократните повторения в молитвите при шинтоистките церемонии привличат вниманието на духовете. И, разбира се, когато мисля, аз не разсъждавам върху това колко силно мразя да бягам.

След всички проучвания, които съм направил по отношение на Ямашита, вярвам, че той най-плътно се доближава до идеала за истински майстор. Представих му се преди години и му връчих съвсем официално написани препоръки от няколко високоуважавани учители. Коленичих на твърдия под според изискванията на ритуала, поклоних се и му подадох с две ръце съвсем неотдавна написаните препоръки, което е знак за уважение. После зачаках.

Знаех, че има нещо, което ми липсваше в тренировките до онзи момент. Негова проява бе все по-настойчивото чувство на вътрешно неудовлетворение. Учителите ми го усещаха, а и то все по-ясно се проявяваше в техниката ми: трудно е да се концентрираш, когато си проточил шия, за да надникнеш зад ъгъла. Каквото и да бе онова, което търсех, те знаеха, че не могат да ми го дадат. Това вероятно е тежък момент за всеки учител. Така че те просто ме предадоха на следващото, по-високо ниво на интензивност.

Още тогава знаех малко за Ямашита. Необикновените му умения с меча и като боец със или без други оръжия се признаваха неохотно от по-класическите майстори. Историите за изтощителността на тренировките му докарваха по-наперените черни пояси до състояние на смирение. Така че, когато застанах пред него онзи ден, аз го наблюдавах внимателно, за да видя каква част от моето бъдеще мога да съзра в него.

Беше набит, но с нормално телосложение за японец на неговите години. Аз не съм много по-едър, но Ямашита излъчва сила, която няма как да не усетиш. Погледът му е твърд, очите му са тъмни, изражението на лицето му е на пълна безстрастност. Пръстите на ръцете му са дебели и здрави и аз не можех да откъсна поглед от тях, когато той протегна ръка, за да вземе от мен препоръчителните писма.

Ямашита ме погледна, прочете писмата и направи гримаса: