Джон Донахю - Сенсей

Но от друга страна, както казват китайците, парите не миришат.

Акейдиън се бе замогнал и сега разполагаше с офис в Манхатън, който бе част от неговата художествена галерия „Домът на самурая“. Минах през стъклената входна врата и влязох във фоайето. Основната забележителност в него бе два и половина метра висок водопад, плискащ водите си по черна скала. Водната атракция разделяше фоайето на две части — едната половина бе за самата галерия, а другата за офисите. Завих надясно, където бе административната част. Стените бяха в сдържани цветове — пастелнозелено и бежово, тук-там ламперия от изкуствено избеляло дърво и безобидни репродукции от типа, който западняците са склонни да възприемат като азиатско изкуство. Момичето на рецепцията беше блондинка с онова сияйно и чупливо изражение на лицето, което се получава, когато прекарваш значителна част от времето си в безпокойство как изглеждат скулите ти. Тя все пак ми се усмихна и ме въведе в офиса на Акейдиън.

Боби имаше грубо лице и дълга коса, бухнала като грива, която изглеждаше боядисана в цвят, подбран да съответства на скъпото сако от камилска вълна, в което се бе облякъл. Основната мебелировка в офиса му бе голямото U-образно бюро, в единия ъгъл на което стърчеше циклопът на настолен компютър. Общото впечатление бе за малък електронен храм, в който свещенодейства съвременният бизнесмен.

Бюрото бе подредено. Няколко документа бяха оставени ветрилообразно пред стола му по начина, по който фокусник-манипулатор разтваря колода карти, преди да започне номера си. Не бих се изненадал, ако се окажеха прецизно залепени един за друг, за да създадат очакваното впечатление за подреденост и ангажираност. Всъщност офисът като цяло не оставяше впечатление, че е работно място на зает човек. Той по-скоро изглеждаше като експонат от изложба на тема „Важен администратор“.

Важният администратор заобиколи писалището си, за да ме посрещне:

— Здравейте, професоре, радвам се, че наминахте. — Той ми раздруса ръката, а аз забелязах, че се вглежда в нея. Истината е, че външният ми вид е малко разочароващ. Не съм едър и не създавам впечатление на особено опасен. Акейдиън търсеше по ръката ми признаците, които човек е свикнал да вижда при каратистите: уголемени кокалчета на ставите, мазоли и т.н. Моите пръсти са малко дебели. В частта на ръцете ми под лактите има развити някои по-особени мускули, но единственият видим признак за степента на моята подготовка е загрубялата кожа между палеца и показалеца, която дължа на работата с меча в школата на Ямашита.

Той ме покани да седнем в къта за гости и ние се разположихме на ниските столчета. После Боби и аз поведохме приятен разговор основно за времето, когато бе тренирал, и за дълбоката му любов към бойните изкуства. Той знаеше нещо за миналото ми и аз бях принуден да кажа няколко думи за Ямашита.

— Знаете ли — усмихна се той, — противно на онова, което човек е склонен да предположи, светът на бойните изкуства в Манхатън се оказва доста малък.

— Понякога наистина изглежда така — кимнах аз.

— Въпреки това не мога да кажа, че съм слушал много за Ямашита-сенсей — отбеляза той. Което си беше истината. Учителят ми е колкото потаен, толкова и внимателен в контактите си. — Би било фантастично да посетя неговото доджо. Защото той е човек, който внушава уважение.

Темата за посетителите обаче не беше сред нещата, които бих желал да дискутирам с моя учител точно сега. Затова се усмихнах многозначително и отново кимнах. Бях започнал да се улавям, че го правя често напоследък. След малко казах:

— Надявам се, че мога с нещо да ви помогна. Доколкото разбрах, имате нужда от материал за представянето на музеен експонат.

Думите ми го върнаха на темата.

— Да. Нека ви покажа какво замисляме — и той ме покани с жест да се върнем при писалището. То изглеждаше като изваяно от мрамор. Приближихме се и той избута ветрилообразно подредените документи встрани. За моя голяма изненада те не бяха залепени един за друг. Това, разбира се, унищожи елемента на подреденост, но създанието отвън вероятно щеше да дойде тук по-късно и да възстанови реда. — Успях да осигуря за тази изложба няколко страхотни меча. Не можете да си представите какви проблеми имах с японците, докато ги уговоря да допуснат изнасянето от страната им на някои от образците. А застраховката едва не ме срина финансово. — Той разтвори една невзрачна папка и извади от нея няколко документа: — Онова, което съм си поставил за цел, професор Бърк, е да направя изложба на възможно най-редките японски оръжия, за които има документално доказана връзка с някои от най-известните воини в историята на бойните изкуства.