Джон Донахю - Сенсей

Така че бродех без посока онзи ден, чантата ми беше натъпкана с непрегледани студентски тестове и няколко оръфани книжки. Вървях с обречеността на гладиатор, съзнаващ, че мечът му е от олово. Писмата с назначенията за следващия семестър вече пътуваха към щастливците, но аз не бях изпълнен с оптимизъм. Занемарената обща стая, в която имах едно запазено за мен грозно, метално, очукано бюро и килнат стол на колелца, беше полупразна и тиха. Пощенската ми кутия — на практика надписана с името ми дупка в обща стена — беше пълна с обичайните листовки, които никой не чете. Имаше обява за предстоящо общо събрание на факултета — кой знае защо държат да информират и помощник-асистентите за това, макар да нямаме право на присъствие, — красива гланцирана брошура, канеща интересуващите се на семинар върху изкуството да пишем професионалните си биографии и докосваща други въжделени теми; листовка на синя хартия, убеждаваща ни в ползата от посещението на семинар по проблемите на горните степени на висшето образование; реклама на тема „Продаване на недвижима собственост с фън шуй 3 3 В китайската митология система от духовни въздействия (добри и лоши), която упражняват елементите на околната среда — своеобразна геомантика (изкуството да се строят градове, сгради, гробници) за справяне с тях при избор на мястото за къща или гроб. — Б.пр. “ и… писмо, че трябва да се явя в кабинета на декана.

„Дориан“ може да е малко и невзрачно място, но дори в малките езерца обитават едри риби. Отправих се по коридора към крилото с административните офиси. Тухлените корпуси на университета са вече стари и пропити с натрупаната с годините специфична миризма: неизбежния прах и мазилка, може би азбест и стара хартия. Зали и коридори миришат на старост и дългогодишна употреба и това е навсякъде, освен ако не се приближавате към кабинета на декана. Тук и боята е по-светла, и всичко мирише на полирол и нов мокет.

Веднъж чух един от щатните професори да казва, че деканът имал образование на философ, сърце на счетоводител и душа на хитрец. Джозеф Сепалия беше строен, сив и завършен академичен хитрец от най-висша проба. Имаше посребрен перчем, който несъзнателно оправяше винаги когато бе дълбоко замислен, мустаци в стил „Дъглас Феърбанкс“ и през месец се опитваше да откаже пушенето, използвайки всевъзможни безполезни похвати. Както казах, беше строен, притежаваше дар слово, но едновременно с това бе лукав и предоволен от себе си.

Той не се надигна от стола си зад писалището, просто се завъртя, за да ме разгледа по-добре.

— Хей, Бърк. С какво се занимаваш напоследък? — Тогава още не го знаех, но този въпрос щях да чувам доста често впоследствие. Деканът ожесточено дъвчеше никотинова дъвка и машинално огъваше и изправяше един кламер с пръсти.

И имаше план. Което обяснява защо на следващия ден се озовах в приемната за среща с президента.

Това не е нещо, което простосмъртните в университета очакваме с нетърпение. Президентът Питър Доманова е аристократ от старата гвардия. Беше известен с това, че е уволнявал хора само с щракване на пръсти, че с удоволствие отхвърляше предложения за назначаване на щатна длъжност и че късаше нервите на редовите служители без изключение. Но имаше и своите добри страни: понякога изхвърляше хора, които си го заслужаваха, и — а това бе много по-важно за университета — беше неуморим интригант, способен от всяка ситуация да изкрънка няколко долара за делото.

Понякога можеше да бъде видян да пресича кампуса, съпровождан в килватера си от тълпа слагачи, но по правило повечето му контакти с редниците се осъществяваха под формата на паметни бележки с войнствено съдържание, които всички без изключение намирахме в пощенските си кутии. Президентът гледаше на себе си като на интелектуалец. Беше завършил Оксфорд, така че може би някога тази самозаблуда бе имала известни основания. Но вече гонеше седемдесетте и макар да можеше да бъде сладкодумен чаровник, в повечето случаи го възприемаха като изкукуригал сноб.

Сепалия ме бе предупредил да се облека „прилично“, а това означаваше, че се налага да сложа единствения свестен син костюм, с който разполагах. Мъжете в моя род наричат тези дрехи „комплект за сватби и погребения“. Деканът се оказа извор на безплатна информация по въпроса какво точно да облека и какво точно да говоря. Но макар да се бе опитал да играе ролята на мой спасител, той ме бе изпратил до вратите на президентския апартамент, беше ми пожелал късмет и бе побързал да запраши в обратна посока, преди да съм успял да изрека нещо, заради което да изхвърлят от университета и двама ни.