Джон Донахю - Сенсей

— Професоре — тихо каза Ямашита. Прякорът ми бе лепнат в мига, в който се разбра, че преподавам в колеж. Е, можеше да бъде и по-лошо. Преди това бях тренирал в училище по кендо и там япончетата просто ми казваха Тиквата.

Поклоних се и излязох пред редицата. Ситуацията изискваше да застана мирно с лице към сенсей, а това означаваше да бъда редом с Райли.

— Това е д-р Бърк — представи ме той на Райли. — Сигурен съм, че ще може да ви предаде урок.

Райли рязко извърна глава, за да ме огледа. Отвърнах на погледа му: безизразни очи, никакво напрежение в мускулите, никаква енергия, преминаваща от мен към него.

— Мислиш, че ще можеш да се справиш с мен, задник нещастен? — изрече го с края на устата си, сякаш бе възприел похвата от старите филми с Богарт. Извърнах се обратно — движението ми го накара за миг да трепне — и се поклоних, без да казвам нищо. Безмълвен. Пасивен. Сянка. Хейхо означава да чакаш в сянка. Райли погледна отново сенсей: — Ти се шегуваш. Няма да се ебавам с този лайнар.

Ямашита е много особен на тема непристоен език. Той прекарва дните си да те учи как да причиниш тежки телесни травми на другите, но е непреклонен, що се отнася до цивилизования начин на изразяване. Част от отношението му намира обяснение в най-обикновената японска вежливост, с която е закърмен, но според мен останалата част се дължи на факта, че той е човек, посветил живота си на едно изкуство, чиято цел е постигане на върховен контрол под една или друга форма, така че възприема сквернословието като беден речник, слабо въображение или неспособност да овладееш темперамента си. Което и да е вярното, подобен език е забранен за използване в доджото. Райли може и да не знаеше това, но той току-що бе извършил непростимо нарушение на етикета.

— Ще се наложи да ме извините, господин Райли. Съжалявам, но няма да можем да удовлетворим молбата ви за урок. Вие очевидно не сте готов за сериозно обучение. — С тези думи Ямашита заби поглед през тялото на мъжа пред себе си и се изправи, сякаш се готвеше да напусне залата.

— Я почакай… — Райли скочи на крака и ми се стори, че възнамерява да посегне към възрастния учител. Това ме накара светкавично да преценя шансовете си да го поваля. Избрах да нанеса удар със ставата на свития среден пръст под ухото (надявах се при повече късмет да му изкълча челюстта), но нямаше нужда да се намесвам. Ямашита бе изчерпил запасите си от търпение. Или по-скоро беше на границата.

В мига, в който Райли се приближи до него, Ямашита се стрелна напред в плавно и лишено от всякаква видима подготовка движение. Последва отсечен удар с лакът и той завъртя Райли, за да го извади от равновесие. С непостижима бързина Ямашита се озова зад противника си, вкопчи се в него като лепка и бавно го свали на пода. Задушаващото задържане (както винаги) бе прецизно изпълнено: спиране на прилива на кръв към мозъка благодарение на натиск върху артерията и Райли загуби съзнание.

Ямашита се изправи и повика с пръст приятелите на Райли:

— Махнете го от тук. Повече не се връщайте. — Дори не беше се задъхал. Мъжете вдигнаха Райли от пода и го измъкнаха навън. — Глупав човек. Арогантен и избухлив. — Той ни огледа един по един и спря погледа си върху мен: — Изненадан съм, Бърк. На твое място бих опитал изкълчване на челюстта. Поработи над рефлексите си, моля.

После излезе с плъзгащата си походка и това беше краят на тренировката.

Живея в Бруклин, защото там се намира доджото на Ямашита, а и наемите са по-ниски, но работя в Блумингтън — грижливо застроено предградие на Лонг Айлънд, където — като част от многото други места, за които няма какво да се каже — се намира един абсолютно незабележителен университет, в който преподавам.

Разбира се, пресилено е да се твърди, че аз наистина работя там. „Дориан“, подобно на толкова много други колежи, плаща на тълпа от учители на непълен работен ден да вършат мръсната работа на съвременното образование. Като помощник-асистент аз се трудя в забвение, за да могат няколкото щатни професори да мислят усилено, водейки своя тих, премерен и лишен от стрес живот, който — или поне така си мисля, когато ме налегне горчивината — сигурно прилича на началните симптоми на ранен алцхаймер.

Помощник-асистент на непълен работен ден в „Дориан“ обикновено заработва около една осма от заплатата на истински професор, без правото на добавки, медицинска осигуровка и никакви гаранции за запазване на работното място. Всички ни обичат понеже сме евтини, хрисими и наистина преподаваме, за да преживяваме. От своя страна, ние се трудим със сляпата надежда, че някой ден по някакъв начин ще изплуваме от анонимността и ще получим пълноправен статут на щатни служители с правото да работим девет месеца в годината.