Джон Донахю - Сенсей

Седях в тишината на приемната, а превзети и ефикасни секретарки безшумно сновяха напред-назад. Чуваше се приглушеният звън на телефони. Мебелировката бе от черешово дърво, фурнирът бе освежен наскоро, без следа от прах. Намирах се сякаш в защитен мехур, изолиран от околния свят.

В един момент се разтвори порталът към президентския кабинет. Тишината бе разсечена от вежлив смях и сопнати инструкции и от кабинета се изсипа тълпа от хора в костюми, притеснени и забързани да се махнат колкото може по-скоро, сякаш невярващи, че отново им се е разминало след поредния досег със смъртта.

Станах. Планът ми за разговора се състоеше в това да кажа колкото може по-малко, да оставя у президента впечатлението, че съм достатъчно компетентен, и ако е възможно, да се измъкна от тук жив.

Президент Доманова ме повика властно иззад писалището си, което бе с размера на маса за билярд, покани ме да вляза и стигна в благоразположението си дотам, че се надигна и ми подаде ръка.

— Д-р Бърк. Добре… добре… — Говореше с подчертан средиземноморски акцент с неопределим произход, гълташе р-тата и формулираше изреченията си прецизно. Речта му изглеждаше изпълнена със задоволство от начина, по който думите напускат устата му. — Деканът ми каза, че вие сте завършен ориенталист 4 4 В английския език (вкл. за американците) — специалист по далекоизточните страни. — Б.пр. . Седнете.

Президентът имаше навика да ти говори, а не да говори с теб. Изреченията излизаха произнесени отсечено, на стегнати къси групи. Те по-скоро имаха отношение към някакъв странен вътрешен диалог, който той водеше със себе си, отколкото с нещо, ставащо в околния за него свят.

Здрависах се, кимнах на подмятането за квалификацията ми и седнах.

Доманова взе някакви документи от купа пред себе си и бързо ги прегледа.

— Диплома от свестен университет — замислено констатира той, — няколко публикации в незначителни научни списания, две книги и трета под печат. — Той вдигна поглед към мен, сякаш наистина размишляваше: — И от колко време преподавате при нас?

Знаеше, разбира се, отговора толкова добре, колкото и аз:

— Три години, сър.

— Три години… — Той се подсмихна: — В компанията на нашите достойни историци?

— Да.

Отговорът ми го оживи, той сложи дланите на двете си ръце върху плота пред себе си и ме погледна съсредоточено:

— Но те са толкова задръстени, Бърк. Удивлявам се, че можете да ги понасяте.

Какво бих могъл да кажа на това? Помощник-асистентите са на дъното на университетската йерархия, а когато поживееш там, научаваш се да съществуваш в непрогледен мрак. Така че не отговорих нищо.

Той рязко се облегна на стола си. Ако аз си позволях подобно движение в моята стая, щях да се прекатуря и да се озова на пода. Столът на президента обаче имаше по-здрава конструкция. Беше тапициран с кожа, обкована по ръбовете с блестящи красиви кабари.

— Значи така… — каза той след кратка пауза, давайки да се разбере, че това е краят на остроумията. — Предполагам, декан Сепалия ви е запознал с естеството на задачата?

— Имате нужда от някой с опит в бойните изкуства и познания по японска култура, за да изготви описание на експонат, предмет на изкуството, представен от потенциален спонсор. Не виждам проблем, сър.

— Да — в очите на Доманова се мярна нещо подобно на светкавица на фотоапарат. — Разбирате, предполагам, че възнаграждението ви ще дойде от страна на клиента, а не от университета? — Кимнах, но бях сигурен, че реакцията ми изобщо не го интересуваше. Беше дошло време за президентския финал. — Прекрасно. Моята секретарка ще ви даде името на лицето. Приятен ден.

Това беше краят. Той отново рязко се отметна назад в стола си и се извърна, зареял през прозореца поглед в синевата. Поза, достойна за портрет: „Замислен интелектуалец оглежда своите владения“. Следобедното слънце озаряваше лицето му и падаше красиво върху раменете на скъпия му костюм. За университетски президент той имаше ужасно много пърхот.

Името в папката, дадена ми от президентската канцелария, беше Робърт Акейдиън. Вселената на бойните изкуства не е чак толкова необятна, така че аз бях чувал за него. Акейдиън или Боби Кей, както бе известен на улицата, бе един от първите организатори на турнири по карате в Ню Йорк. Той бе видял бизнес потенциала в бойните изкуства. През последните поне двайсет години постепенно бе намазал от всичко, свързано по някакъв начин с бойните изкуства. И вече бе оправил материалното си положение веднъж и завинаги. Бях изненадан обаче, че има нещо общо с Доманова, предвид нечистоплътния характер на повечето му начинания.