Джон Донахю - Сенсей

Погледнах един от документите, които ми показваше. В него се изброяваха оръжията по тип, с описания на всяко едно от тях и цитирана приблизителна стойност. Ставаше дума за катана — дългия меч на самурая, — но също къси мечове и ножове, пиките, известни като яри , и нагината — дълги прътове със зловещо извити остриета, закрепени на края им, използвани, за да изхвърлят с тях ездачите от седлата им. Те несъмнено щяха да заинтригуват всеки фен на бойните изкуства, но онова, което привличаше вниманието, бяха имената на някогашните собственици на тези оръжия.

— Охо… — проточих аз, четейки списъка.

Възклицанието ми несъмнено достави удоволствие на Акейдиън.

— Именно. Някои от тях напускат Япония за пръв път. И част от колекцията вече е при нас. Както можете да се убедите, всички без остатък са принадлежали на знаменити воини. — И той зачете на глас от списъка: — Ягю Муненори, Ямаока Тешу… — тук последва многозначителна пауза и след нея бомбата: — … Миямото Мусаши.

Усещах погледа му върху себе си, който очакваше моята реакция. Беше известен, няма спор в това, но Мусаши не бе един от любимците ми. Беше известен като „светеца с меча“, но това бе странна област, в която да те канонизират. Беше дребен самурай от седемнайсети век, чиято всеотдайност в преследване на първенството във владеенето на меча го бе поддържала по време на безчислените му дуели. Мусаши станал пионер в едновременното използване на двата меча, но често бе излизал срещу противниците си въоръжен единствено с дървено оръжие. Веднъж дори използвал в боя гребло от лодка. Без значение какво държал в ръцете си, резултатите от всеки двубой неизменно били едни и същи: сгърчено в праха тяло и Мусаши, винаги незадоволен, тръгнал да търси следващия си противник. За мен той си оставаше човек, който вечно е имал нужда да доказва нещо.

Мусаши бе останал запомнен с книгата „Ръкопис на петте пръстена“ — трактат върху стратегията във фехтовалното майсторство. Произведението бе рекламирано най-настойчиво като полезен за съвременните бизнесмени основополагащ труд по стратегията, четено с упоение от студентите по бизнес администрация, вярващи, че заплетените преговори по сливане на две компании са днешният еквивалент на средновековен дуел. Обложката на книгата твърди, че това е тайното ръководство, използвано от днешните японски администратори, но разходите ли се до Япония, ще установите, че тя е трудно откриваема и за нея са чували само в антикварните магазини.

Но трябваше да призная, че идеята бе гениална — изложените оръжия несъмнено щяха да привлекат екзалтирана тълпа.

Такава беше идеята на Боби и замисълът на моето участие. Боби несъмнено беше самовлюбен, но достатъчно умен, за да знае, че има неща, от които няма представа. Замисленото от него шоу щеше да привлече както експерти по бойните изкуства, така и учени. И в двете групи щеше да има смахнати, но по-голямата част се очакваше да бъдат добре информирани. Поради това Боби държеше да си гарантира коректността на историческата фактология. Най-добре за него щеше бъде да си осигури помощта на истински специалист, но Боби нямаше връзки из тези среди.

Доманова, като подушила кръв акула, бе усетил, че Боби се развива като преуспяващ — и богат — предприемач, който отчаяно се нуждае от обществено уважение. Ако успеех да помогна на Боби, без това да му струва много пари, връзката му с Доманова щеше да укрепне и всички замесени щяха да бъдат щастливи. Президентът щеше да му осигури жадуваната респектабилност. Боби щеше да бъде бавно ухажван, а егото му внимателно галено — човек направо си представяше гръбните перки на кръжащата наблизо акула — и в крайна сметка щеше да бъде приласкан да спонсорира университета със значителна сума.

Така че в момента се развиваше внимателно хореографиран танц, при който нужда, его, пари и илюзии се носеха вплетени в едно. В образованието има термин за това — институционална разработка.

Не се преструвам, че разбирам всичко това, но и ролята ми в разгръщащия се процес беше пределно ясна. Боби извика сияйната си секретарка да направи копия на документите в папката и ме инструктира да напиша каквото мога за различните исторически личности и тяхната роля във формирането на японската бойна култура.

— Нищо засукано, професоре — предупреди ме той. — Малко кръв, малко кураж, малко будо 5 5 Комплексът бойни изкуства в Япония. — Б.ред. … — той ми се усмихна с издълженото си конско лице и аз почувствах настойчивата нужда да му се усмихна в отговор. Боби не бе от моята кръвна група, но беше невъзможно да не реагираш по някакъв начин на човек, който така откровено се забавлява с онова, което прави. — Идвал ли сте по-рано в „Домът на самурая“, професор Бърк? — Аз поклатих глава отрицателно и той ме поведе към вратата, правейки ми знак с глава да го последвам. — Работя над това място от години. В началото беше нещо като център за азиатски антики. Нали се сещате — вази, лакирани паравани, неща от този род… Постепенно обаче започнах да се убеждавам, че на бизнеса с бойните изкуства е отредено голямо бъдеще. Така че с течение на времето започнах да разширявам дейността си: фирма за доставки по пощата, видеокасети, галерия…