Джон Донахю - Деши

Добре че го нямаше.

Какво облекчение. В унизителните пози и другите неща, които иначе не се виждат, но така често съпровождат насилствената смърт, има нещо, което ми действа на нервите. И без това коремът ми още не се бе успокоил след лудото каране.

Бунгалото не беше голямо. Личеше, че е замислено като място за уединение. Сега беше претъпкано с полицаи. Животът е пълен с ирония.

Страковски спря на прага и пое дълбоко дъх. Цивилен латино детектив се бе облегнал на вратата и съзерцаваше трескаво работещите вътре криминолози, но веднага вдигна поглед, когато лейтенантът се приближи.

— Пит, дайте ни минутка тук, става ли? — каза Страковски. Посочи го с палец и го представи: — Сержант Пит Рамирес. — След това посочи всеки от нас: — Детективи Бърк и Педерсен от Манхатънското управление, другият Бърк.

— Онзи с меча? — поинтересува се Рамирес.

Въздъхнах. Имаше неща, в които предпочитах да не задълбаваме.

— Ей, Конър — ухили се Мики. — Ти си бил знаменитост.

— Всеки има своите петнайсет минути слава, Мик — отговорих му.

— Хм… добре, стига толкова — намеси се Страковски. Явно бе човек с ниско ниво на поносимост към празните разговори. Направи знак на техниците да излязат. — Момчета, имаме нужда от няколко минути, ако обичате, окей? — След това погледна очаквателно Пит. — Въведи ни в обстановката, Пит.

Рамирес делово извади бележник от джоба си и го отвори.

— Жертвата е Едуард Сакура, петдесет и осем годишен. Работел, е в „Три Даймъндс Продакшън“ — агенция в развлекателния бизнес или нещо такова.

Докато говореше, ние разглеждахме бунгалото. Мястото на трупа бе очертано на пода с лента, запечатала последното докосване на живия Сакура със земята. Беше направено умело и човек получаваше ясна представа за разположението на крайниците. Там, където се бе намирала главата, имаше тъмно размазано петно. В тясната стая още се долавяше миризмата на кръв.

Арт и Мики спряха още на прага. Направиха го едновременно и в синхрона им имаше някаква автоматичност. После бавно започнаха да оглеждат обстановката, сякаш я запечатваха на лента в главите си. Междувременно Рамирес продължаваше да ни запознава с обстановката.

— По време на убийството с жертвата не е имало никой друг.

— Вече знае ли се точният час на смъртта? — прекъсна го Арт.

Рамирес поклати глава.

— Разполагаме само с приблизителна оценка от съдебния лекар. За съжаление още не съм имал възможност да се запозная с доклада му.

— Искаме го колкото може по-скоро, Пит — сърдито настоя Страковски.

— Съпруга? — попита Мики.

— Да — отговори Рамирес. — Отсъствала е целия ден. Проверяваме нещата.

— Къде е сега? — обади се Арт.

— Вътре — отговори лейтенантът. — Нагълтала се е с хапчета до козирката. Лекарят току-що си тръгна.

Рамирес се върна към бележките си.

— Очевидната причина за смъртта е рана от куршум. Проникнал е през лявото слепоочие и е излетял от другата страна на черепа.

— Барутен нагар? — полюбопитства брат ми.

— Няма видими следи. Не намерихме оръжие. Самоубийството като че ли се изключва. Но за всеки случай ще направим парафинова проба на ръцете на трупа.

Мики и Арт кимнаха одобрително.

— Направете и на жена му — подсказа Мики.

После се обърна и аз последвах примера му. Разположението бе типично за човек, занимаващ се с шодо. Бели стени, необработени с химикали дървени греди. Ниска дървена масичка, върху която лежаха внимателно подредени хартията, тушът и четките. Малка възглавничка за седене. Няколко полици за книги и шкафче с чекмеджета зад мястото, където бе седял Сакура. Всичко изглеждаше много прибрано. Единствено лентата на пода разваляше доброто впечатление.

Няколко калиграфски четки лежаха на пода, в близост до очертания контур. Възглавницата изглеждаше като местена, вероятно в резултат на движението на тялото на Сакура в последното му пътуване към пода. С изключение на това всичко изглеждаше напълно нормално.

— Няма следи от борба — констатира Арт, сякаш четеше мислите ми.

— Точно така — реагира Рамирес. — Не е имало истинска борба. Няма и следи от насилване на вратата.

— А как е в къщата?

Страковски изпусна въздуха от ордите си, сякаш за да тушира нетърпението си от нуждата да се предъвкват стари неща.

— Не може да се говори за взлом. Нищо не е взето. Никой от съседите не е забелязал нищо. Проверяваме алибито на жена му. Разследваме възможността за евентуална връзка с друга жена, проблеми с приятел или в работата.