Джон Донахю - Деши

— Изглеждаш като лайно. Но въпреки това си мисля, че ни трябваш.

Вдигнах ръка до ухото си.

— Какво каза?

— Стига си се видиотявал — каза Мики.

— К’во? — Свих шепата си още малко.

— Трябваш ни — повтори той. Отсичаше думите като с нож.

Партньорът му, Арт, беше наистина грамада. Усмихна ми се. И той обожаваше да се бъзика с Мики — част от една много сложно развиваща се връзка между двамата.

— Обзалагам се, че те заболя, когато го каза — подхвърлих на брат ми и намигнах на Арт.

— О, да — щастливо се съгласи с мен Арт и енергично кимна. Мики мълчеше.

Събрах си екипировката и се преоблякох. Мускулите ми бяха като разкачени от костите. Има термин от рода на „спринтьорски адреналин“ за това усещане след интензивна тренировка. Но в света на бойните изкуства при Ямашита Сенсей по-често свършваш смазан, натъртен и треперещ. Аз обаче бях част от този свят вече доста време. Така че, ако се изключеше затихващата болка от няколко нови ожулвания, общо взето се чувствах само леко разхлабен.

Нещата обаче нямаше да останат така. С двамата полицаи трябваше да идем на място, където насилието бе отишло по-далеч и пролятата кръв бе истинска.

Започна се спор кой да кара.

— Сигурен ли си, че ще можеш? — попита брат ми.

Партньорът му беше с добродушен нрав, но въпроси като този го изкарваха извън нерви.

— Ей, я не ми се меси в случая — сопна се той. — Да не мислиш, че не мога да карам?

Марк вдигна ръце, уж че се предава.

— Просто попитах де. Човек не бива да се пресилва. — И наобиколи от другата страна. Арт замърмори и седна зад волана.

Седях отзад, без да намесвам, чаках да се поуспокоят. Подобни заяждания между двамата бяха нещо обичайно и скоро атмосферата се поразведри. Арт проговори пръв.

— И в един момент, нали разбираш, си казахме — започна да ми обяснява, докато пресичахме града в посока на Ист Ривър, — а бе защо да не разделим богатството на три?

— Ей, задник — обади се Мики, — като толкова искаше ти да караш, защо не използваш двете си ръце? — Сега пък той се беше вкиснал.

Арт шофираше с дясната си ръка, а с другата жестикулираше. Това ме караше да седя нащрек. Преди не чак толкова много време един човек бе отсякъл с меч дясната му китка. Бяха я прибрали в торбичка с лед и я бяха сложили на носилката, с която го откараха в болницата. Първоначално никой не й бе обърнал особено внимание. Онзи тип с меча му бе нанесъл и други поражения и всички очаквахме Арт да умре.

Само че той се вкопчи в живота. Ние с Мики проследихме извършителя. В крайна сметка всичко свърши след двубой очи в очи една гореща нощ в сърцето на Манхатън. Не искам да мисля за това. Единственото хубаво нещо е, че не умрях.

Арт също.

Прекара доста време в спешното отделение, вързан към цял куп банки и машинарии. Според мен докторите го бяха отписали в самото начало и му бяха зашили ръката от нямане с какво да се занимават. Удачен ход. Състоянието на Арт започна да се подобрява, а от друга страна, Мики положително би отказал да работи с партньор, който изглежда като капитан Хук.

Носехме се по „ФДР“ с обичайното с полицаите незачитане на дреболии като ограничения на скоростта. На няколко пъти задминахме другите нещастници, като описвахме дълги дъги, които сигурно предизвикаха гадене у по-лесно впечатляващите се.

Седях отзад. Друсаше. Задната седалка почти не се виждаше от мръсни кутии и стари вестници. На пода се търкаляше все още мокра отвътре чаша от кафе. Свалих стъклото на прозореца няколко сантиметра и отчаяно задишах на малки глътки.

— Ще ти призная нещо, Конър — обади се Мики, докато лениво наблюдаваше пейзажа, през който се носехме като ракета. — Когато ни се обадиха, първата ми мисъл беше „Няма начин“. Ама как да повярваш наистина!

— Странна работа — съгласи се Арт с малко странен глас.

— Нека изясним нещо — казах и положих усилия да се съсредоточа върху нещо различно от кошмарното шофиране на Арт. — Бруклинските полицаи са ви се обадили във връзка с убийство, защото на нечий компютър е излязла информация за случилото се последния път?

— Известни сме, няма спор — отговори Арт с все същия странен глас.

— Има нещо такова — потвърди Мики. — Става дума за японец. Явна жертва на убийство. Единствената следа ли? Някаква калиграфия.

— Я остави! — Не му повярвах.

— Истинска мистерия. И опасност — вметна Арт.

— Арт, кълна се в Бога, че ако не престанеш с тази гадна имитация на учителя Йода, ще се побъркам! — извика брат ми.