Джон Донахю - Деши

В този момент се ядосах. Просто не можех да се предам. Рационално погледнато, с мен бе свършено. Но не можех да погледна на нещата рационално. Видях меча му да се издига за довършващия удар и някаква странна част от мен посрещна това с облекчение. Скочих встрани и напред, а той замахна. Движехме се толкова бързо, че той, предполагам, още гледаше на мен като на цел за удара. Само че удари там, където вече не бях.

Защото се бях озовал в неговия ъгъл на смъртта. Сграбчих го за яката с лявата си ръка. Поставих дясната върху шията му. Инерцията му го увлече напред и ръката ми рязко завъртя брадичката му назад и леко встрани. Извъртях се и го стоварих на пода. Той остана да лежи там замаян, аз стоях над него задъхан. После той скочи на крака и се нахвърли върху мен. А аз бях готов.

— Яме! — Заповед да спрем.

Отстъпихме един от друг, без да се изпускаме от поглед, но сенсеите бяха видели достатъчно.

Подредихме се за традиционния поклон. Свалих шлема — обзалагам се, че от главата ми се вдигаше пара. След края на тренировката благодарих лично на всеки, с когото бяхме кръстосали остриета, без да пропускам задължителния поклон. Ушите ми продължаваха да бучат.

Последният ми противник също свали шлема си и видях, че е млад. Русата му коса бе потъмняла от пот. Имаше квадратната брадичка, светлите очи и красивото лице, което свързвах със спортистите от последния курс в университета и артистите. Усмихна ми се — зъбите му бяха равни и бели. Но усмивката не докосна очите му. Те продължаваха да се забиват в мен с откровеното желание да довършим схватката до истински финал.

Обаче силата на дисциплинираността е голяма. Поклонихме се — с длани на пода.

— Бърк — представих се.

Той се изправи до седнало положение и ме изгледа безизразно. Мълча няколко секунди, после усмивката отново се появи на лицето му. Този път в нея имаше нещо по-твърдо, някакво странно самодоволство.

— Старк — каза той. — Травис Старк.

Проследих го с поглед как става и се отдалечава. Залата и подробностите й бавно започваха да се наместват обратно в съзнанието ми. Учениците сваляха броните си и се поздравяваха един друг. На масата встрани Аса и Ямашита попълваха с туш сертификатите за повишаване в степен.

На вратата се появиха двама души и заговориха един от учениците. Показаха полицейски значки и се огледаха по универсално подозрителния начин, характерен за полицаите. И двамата бяха с щръкнали мустаци. Единият, с руса коса, бе едър и широкоплещест. Другият беше с по-малки габарити, по-слаб и по-откачено изглеждащ, макар и двамата да бяха закачили на лицата си професионални полицейски изражения.

Учителят ми ги видя и бързо се изправи. И направи към тях жест, като че ли прогонваше муха. Те спряха, двамата майстори излязоха иззад масата, седнаха на пода в официална поза, направиха ми знак да последвам примера им и Аса официално ме повиши в четвърти дан, черен пояс. Сведох глава в знак на уважение и взех с две ръце връчения ми сертификат. Аса ми се поклони, повтори същото и за учителя ми, стана и излезе, без да каже нито дума повече. Ямашита ме изгледа и премести погледа си към двамата полицаи, които вече бяха тръгнали към нас.

Държах сертификата в скута си и мълчах. Ръцете ми леко трепереха. Може да си помислите, че е резултат от мускулна умора, но истината е, че след двубои като тези трябва известно време, докато нервната енергия ти изтече от тялото.

Ямашита ми кимна и каза:

— Така значи… Интересно изпълнение. Но резултатът не беше недвусмислен. Може би, ако бяхме допуснали да продължи… единият от вас щеше да спечели.

— Щях да съм аз. — Гласът ми беше спокоен, но погледът ми го предупреждаваше, че не може да има никакъв спор.

— Хм… — каза той и се усмихна широко. — Не бих очаквал нищо друго. Предполагам, вече разбираш смисъла на упражнението. — Освободи ме с лек поклон и се отдалечи с гладката си плъзгаща се походка.

Чувах откъслечни думи от разговора между двамата приближаващи се полицаи.

— Казвам ти — говореше по-едрият, — тук има стилистична връзка. Тези костюми правят момчетата да изглеждат като Дарт Вейдър.

Партньорът му не отговори. В косата му имаше бял кичур, а на лицето му — неодобрение. Спряха над мен и станах, за да ги посрещна.

— Е? — поинтересувах се. Тонът ми не беше възможно най-приятелският. Типът с кичура беше започнал да ми лази по нервите много преди да побелее. Беше по-големият ми брат — Мики.

Брат ми полицаят ми се усмихна криво и каза: