Джон Донахю - Деши

Арт само се изкикоти и рязко задмина една тътреща се по магистралата кола.

— Да — продължи той с нормалния си глас, — ето така ни хрумна да те вземем с нас да хвърлиш един поглед.

— Чудесно — измърморих.

— Абсолютно — усмихна се Арт и ме погледна в огледалото за обратно виждане. Прехвърлихме се на отбивката за Бруклинския мост. — Но този път в плана ще направим една дребна промяна — подметна той и погледна брат ми.

— Така ли? — скептично се поинтересува Мики.

— Така. Ако отново се появи пич с меч, този път ти ще се разправяш с него. — Арт сложи двете си ръце върху волана, сякаш внезапно си беше спомнил нещо обезпокоително, а Мики обърна глава към страничното стъкло. На лицето му сякаш имаше маска.

Из къщата се въртяха най-различни хора в униформи. Полицаите се подчиняват на стадния инстинкт. По-голямата част от работния им ден е влудяващо скучна. Така че когато се случи нещо голямо, всички се събират като мухи на мед. От всички краища на града.

На улицата бяха паркирани под всевъзможни ъгли коли с и без полицейска маркировка. Добре поддържаните дървета са надежден шумоизолатор, но този път от всички посоки, като цвъртенето на невидими, но досадни насекоми, се разнасяха накъсани разговори по радиостанции. Няколко мъже в цивилни дрехи пушеха на тротоара, а около тях сновяха в различни посоки патрулиращи полицаи в характерните за нюйоркската полиция тъмносини униформи, запасали без изключение на коланите си грамадни автоматични пистолети.

Погледнах Арт и Мики. Те бяха с измачкани спортни сака и панталони, чиито производители несъмнено твърдяха, че не е нужно да се гладят. Лъжа естествено. Самият аз бях оставил моя шинай в багажника на колата и се чувствах подозрително разсъблечен.

Кой и защо бе засилил Арт и брат ми тук чак от Манхатън можеше само да се гадае, но двамата безцеремонно си пробиха път през тълпата униформени. Спряхме на няколко пъти, за да се осведомим къде да отидем, като постепенно се приближавахме до къщата и в крайна сметка се озовахме в задния двор.

Където с пълна сила се извършваше оглед на сцената на местопрестъплението.

Пред бунгалото стоеше мъж малко над петдесетте и разговаряше с жена от групата на криминолозите. Костюмът му бе маслиненозелен, стилен, с три копчета, но посмачкан по бедрата. Косата, желязно сива, изглеждаше подстригана наскоро. През случайни интервали при него се отбиваха различни хора, за да докладват едно или друго. Самият той не говореше много. Лицето му изглеждаше изморено.

— Лейтенант Страковски? — попита Арт. Мъжът ни изгледа с изражение, което казваше: „Сега пък какво?“.

— А, вие сте момчетата от Манхатън, нали? — сети се накрая. Арт и Мики показаха значките си, представиха се и се здрависаха с него. Какво да се прави — бяха членове на един голям щастлив клуб.

Страковски се обърна към мен:

— Вие бяхте?…

Полицаите не са хора, които си губят времето в любезности. Мики и Арт се опитаха да обяснят присъствието ми, сякаш се срамуваха, че не съм подходящо въоръжен.

Лейтенантът обаче кимна.

— О, да. Четох за вас. Мечовете и така нататък. — И се обърна към Мики. — Не изглежда чак толкова опасен.

Брат ми само сви рамене.

— Всички Бъркови могат да те заблудят с външния си вид — намеси се Арт. Знам го от личен опит.

Докато говорехме, лейтенантът забеляза някои неща и стигна до някои изводи. Започвах да се досещам, че сигурно той ни е поканил да дойдем. Видях го да хвърля бърз поглед към ръката на Арт. Пришитата. Нищо повече. Страковски не бе от хората, които се разсейват лесно.

— Добре, нека ви покажа каква е ситуацията — каза той и ни подкани с жест към бунгалото. — Трябва да призная — отбеляза, щом тръгнахме натам — че вашият лейтенант е страшно услужлив. Без малко да си помисля, че изгаря от желание да ви прати насам.

— Е, това е лесно обяснимо — отговори Арт.

— Да — потвърди Мики. — Лейтенант Колети ни мрази.

Страковски поспря и леко обърна глава към нас. Но не каза нито дума.

Бях отлично запознат с моята роля в огледа на сцени на местопрестъплението, защото вече бях участвал в такива случаи. Трябваше да избягвам докосването на каквото и да било. Можех да говоря само когато ме питат нещо. Най-сетне, от мен се очакваше да се въздържам да досаждам на големите.

И още по-добре. Защото в подобна обстановка и без това по гърба ми лазят тръпки.

Първо, навсякъде се щурат полицаи и громолят с тежките си обувки. Човек би очаквал около покойниците да е тихо и хората да се отнасят почтително. Нищо подобно. Защипаните на раменете им малки радиостанции грачат непрекъснато. Хората си викат за най-различни неща с такава сила, че се чудиш как им издържат гърлата. Вярно, криминолозите са по-тихи. Но и те допринасят по свой начин към общия хаос, което в никакъв случай не може да се нарече редно. Особено в присъствието на покойник.