Джон Донахю - Деши

Арт и Мики го изгледаха безизразно, докато им изреждаше рутинните действия на полицията.

— Вижте, знаем какво правим. И знаем какво ни е на главата.

— Знаете значи? — обади се Мики.

— Разбира се — потвърди Рамирес. — Убийство, и толкова. Извършено чисто и ефикасно. Влизане и излизане. Без суетене и без следи.

— Да, ако забравим за пода — коментира Арт.

Страковски го изгледа засегнато.

— Добре де, като сте толкова умни, какво правим ние тук? — проговори Мики.

Страковски го изгледа почти на кръв. Брат ми си стоеше най-невъзмутимо. Този поглед му бе познат всяка сутрин от огледалото, когато се бръснеше. Единствената разлика бе, че Страковски имаше сиви очи, а Мики — сини.

— Ами да ви каза тогава защо — отговори човекът от Бруклин и изду бузи, сякаш искаше да изпусне през тях напрежението си. — Преглеждали ли сте статистиката на престъпленията към шейсет и осми участък? — Поклатихме отрицателно глави. — Миналата година тук сме имали цифром и словом две убийства. Елементарни случаи, никакви мистерии.

— Основно се занимаваме с кражби — допълни Рамирес.

Шефът му го изгледа ядно.

— И ето че изведнъж в нашето мирно и кротко общество ми се тръсва случаят с господин Сакура, който се отправил на среща със Създателя. По начин, който ми изглежда като работа на професионалист.

— Без никакво съмнение — потвърди Рамирес.

Страковски изкриви лице, като че ли внезапно го бе заболял зъб, след това продължи:

— И през няколкото скъпоценни мига, които са му оставали в тази долина на сълзите, какво прави според вас той?

— Крещи, плаче? — подсказа Арт.

— Изпуска се — внесе и своята лепта Мики. Полицаите често не разпознават риторичния смисъл на някои въпроси.

Страковски наведе брадичка и с досада изгледа двамата манхатънски детективи.

— Струва ми се, че започвам да разбирам вашия лейтенант — въздъхна той, протегна ръка и Рамирес му подаде обикновен оранжев плик, от който Страковски извади ламиниран лист хартия. — Оказва се, че последното действие на господин Сакура на тази земя е една калиграфия. Е, как да разбираме това?

— Много хладнокръвен клиент — не се сдържа Рамирес.

Началникът му сви рамене.

— Може би. Ако е така, човек с такова хладнокръвие прави онова, което е направил, по много уважителна причина. — Арт понечи да каже нещо, но Страковски го спря с вдигане на ръка. — Може би — ето една такава мисъл се върти в простия ми полицейски мозък, — та казвам, може би това е послание до нас. Проблемът е, че ние тук във Форт Хамилтън не сме експерти. Изобщо не сме като вас, професионалистите от другата страна на реката. Само че може би това е… — той направи саркастична драматична пауза — следва! Но ако е следа, аз изобщо не съм в свои води. И започват да ми се въртят едни такива мисли, нали разбирате — калиграфия, убийство, екзотична азиатска култура. Кой ли би могъл да ми помогне с тази загадка? — И той подчертано премести погледа си от Рамирес върху Мики и след това върху Арт. А после се обърна към мен и остана така, в очакване.

— Може ли да видя листа? — помолих.

Беше последната калиграфия на Сакура. Единствен лист фина бяла хартия, съхранил извивките на четката на един вече покоен човек.

— Това е било намерено на масата? — попитах аз. Глупав въпрос, признавам, но моите често звучат по този начин, когато мисля.

— На масичката имаше няколко листа — отговори Рамирес. — Този беше най-отгоре.

— Мислиш, че са го гръмнали, докато е изписвал това? — обади се Арт.

Не му отговорих. Разглеждах калиграфиите. Опитвах се да си създам мисловен образ на Сакура в бунгалото — как старателно се занимава със своето изкуство в последните оставащи му секунди живот. Разстлах листата на една странична масичка в реда, който ми се стори най-логичен. Отстъпих крачка назад и кимнах на себе си. Да, така сякаш виждах нещата с очите си. Първите няколко бяха за загрявка, за проверка на гъстотата на туша и състоянието на четките — те разкриваха художник в процеса на осъществяване на сетивен контакт с инструментите. След това Сакура бе започнал с цитат от „Олтарната сутра“. Символите бяха класически китайски, както е при повечето стари дзен-документи — разкриваха уравновесеност, увереност и вярност на дисциплината. Йероглифите започваха от горе на долу и изпълваха четири колони… и тогава бе станало нещо.

Имаше прекъсване в естетическата структура. Трудно е да се опише. Трябва да си гледал огромен обем от този материал, за да си създадеш усещане за баланса и ритъма. И трябва съумееш да изпиташ поне малко от концентрацията, направила възможно това творение. С жертвата бяхме избрали различни дисциплини, но споделяхме обща традиция.