Джон Донахю - Деши

Полицаите край мен започваха да губят търпение. Поклатих глава и казах:

— Да. Убиецът е нахлул, докато Сакура е работел. — Посочих им различните листове, за да следят логиката на мисълта ми. — Мисля, че е бил човек, способен на върховно съсредоточаване и невероятно спокойствие. — Въздъхнах. Колкото повече научаваме за жертвите, толкова по-голяма е тъгата ни. И толкова е по-силно възмущението. — Линиите на четката са гладки и без прекъсване. И така до последния момент… — Посочих им някои характеристики от последната страница. — Предполагам дори за неопитното око е ясно, че балансът в калиграфията се постига чрез непрекъснато гладко движение. Така е и на последния лист. Но ето тук… има малка завъртулка в самия край. Сякаш е бил прострелян точно в този миг. Е, ръката не може да не трепне.

Мики извъртя очи към тавана.

— Ами… да, всъщност.

— И е документирано върху листа — завърших и им посочих ехото от куршума.

— И какво пише? — попита Страковски и усетил колебанието ми, настоя: — Можеш да го прочетеш, нали? — Изведнъж в гласа му прозвуча тревога.

Свих рамене.

— Естествено. Но не е толкова просто.

Арт явно изпитваше удоволствие от развитието на нещата. Мики помърда многозначително вежди в посока на Рамирес.

— По-конкретно? — Страковски протегна ръка за листа.

— Приключихме ли тук? — въздъхнах. — Имам нужда от чист въздух. — Наистина бях започнал да се задушавам в тясната стаичка. Може само така да си внушавах, но определено имах чувството, че миризмата на кръв се бе засилила.

Измъкнахме се навън. Техниците жизнерадостно нахлуха обратно в бунгалото. Страковски спря, обърна се, подпря задник на една от патрулните коли и скръсти ръце на гърдите си. Погледна ме, после премести погледа си върху младия полицай.

— Виж, Бърк — започна Рамирес и облиза неуверено устни. — Знаем какво търсим, но не съвсем. Нали ме разбираш? А това, че може да е на японски, никак не ни помага.

— Разбирам, Рамирес, но виж… тези неща съвсем не са очевидни. Сигурен съм, че има хора, много по-квалифицирани от мен, които ще се справят на нужното ниво.

Не се опитвах да бъда скромен. Когато започнах заниманията си — преди години, — гледах на себе си като на университетски преподавател с интерес в бойните изкуства. След това в живота ми се появи Ямашита. Така че вече гледах на себе си като на специалист по бойните изкуства с добър опит в университетската преподавателска дейност.

— Знаем, че има и по-квалифицирани от теб, Бърк — изръмжа лейтенантът. — Дори вече говорихме с един от тях.

По-младият му колега ме погледна и каза:

— Познаваш ли някой си Кук от „Кълъмбия“? Джеймс Кук.

В главата ми се появи Кук: висок, с дълга рядка коса, вчесана назад, очила с телени рамки и задължителната папийонка. Пътищата ни се бяха кръстосвали из учебните заведения. В собственото си съзнание той си беше останал там. Аз обаче бях отишъл за други уроци в дожото на Ямашита.

— Фуджицу професор, изтоковед — отговорих. — Истински експерт.

Страковски повдигна вежди.

— И той така ни се представи. Стори ми се силно впечатлен от самия себе си.

— Не спря да подсмърча — допълни Рамирес.

За мен Кук беше непоносим сноб, но истината е, че имах това мнение за много от университетските преподаватели. Така че реших да си замълча.

— Професор Кук нямал… и тук ще си позволя да го цитирам — отбеляза лейтенантът, — „нито времето, нито желанието да ни помогне в нашия…“, момент, как го нарече той, Рамирес?

— Колоритен.

— … „нашия колоритен малък проблем“.

Рамирес ме погледна многозначително и промърмори:

— Чиста проба задник.

— След тази среща преценихме, че след като явно разбираш от азиатските неща, следва да те поканим за консултант — завърши Страковски.

Кимнах, че съм разбрал.

— Четеш японски — продължи вместо него Рамирес и започна да отмята на пръсти, — запознат си с историята и културата, работил си вече с полицията…

— И не съм задник — опитах се да му помогна.

Страковски ме изгледа строго, оттласна се от калника на колата и изсумтя:

— В това тепърва предстои да се уверим.

— Та какво значи пише на калиграфията? — върна се на въпроса Рамирес.

Погледнах ги.

— Има една японска традиция, преди да умреш, да оставиш поема или калиграфия. Нещо от рода на рекапитулация на живота, направена по заобиколен начин с минимален брой думи. — От израженията им беше ясно, че обяснението ми никак не им помага. — Окей… — опитах още веднъж, — трябва да разберете, че този човек може да се е опитал да ни остави следа. Но може и да не е така. Ако е знаел, че ще бъде убит…