Джон Донахю - Деши

— Щяло е да му е доста трудно да не го забележи — подметна Арт.

Кимнах.

— Но дори наистина да е знаел какво предстои да му се случи, му е трябвало време да събере мислите си. От друга страна, знаем ли какво си мисли човек в такъв момент? — Посочих листа в ръката на Страковски. — Това може да е и случайна мисъл.

— Но ти можеш да я прочетеш, нали? — повтори Страковски.

— Разбира се, че може да я прочете — не се сдържа Мики. — Само се прави на много умен.

Пак свих рамене. При някои професии сигурно е наложително да носиш пистолет. В моята трябва да си педантичен.

Вдигнах листа и четиримата полицаи ме погледнаха окончателно. Не си приличаха, но в този момент израженията им бяха еднакви: приличаха на кучета, доловили далечна миризма, която им се иска да могат да подгонят.

— Казва… — направих пауза за ефект — шумпу .

— Това… име ли е? — с надежда попита лейтенантът.

Поклатих глава.

— Означава „пролетен вятър“.

Страковски изду бузи и изпусна мощна струя въздух. Вдигна поглед към сивото небе — откъм близкия океан се събираха дъждовни облаци.

Рамирес не можеше да повярва на ушите си.

— Последните му думи са били… прогноза за времето?

— Това сигурно може да се интерпретира по всякакъв начин, нали така, Бърк? — попита Страковски.

— За момента не ми хрумва нищо конкретно — признах. — Но нека го обмисля. — Повече от очевидно беше, че е разочарован, но аз пък не исках да прибързвам.

Страковски завъртя глава към Мики.

— Нещо да допълниш?

Мики сви рамене и кимна към мен.

— Той е експертът.

— Голям експерт, няма що. Поне до тук… — Страковски отклони поглед към улицата, после пак го върна върху нас.

— Не съм впечатлен от вас, момчета.

Арт присви очи и със злокобния глас на учителя Йода бавно каза:

— Ще бъдеш.

Различни хора намират за важни различни неща, но всички ние търсим нещо. Аз прекарвам доста време в тренировки с хора, които привидно са готови да дават и получават в равна степен от боя. Истината обаче е по-сложна. Достатъчно е да подраскаш повърхността на привидното и ще разбереш, че повечето търсят някакво неясно формулирано мистично измерение към съществуването. Аз не съм по-различен. Но не е лесно да признаеш това на глас.

Отиваме в дожото с надеждата да намерим там някаква своеобразна магия. Късметлиите, които се задържат, я намират. Тя обаче е толкова деликатна, толкова крехка, че не може да издържи пряк анализ. Зърваш я за миг в елегантността на някое движение, в красотата на дъгата при замаха с меч. Понякога се докосваш до нея по трудно предаваем начин, когато изпитваш изненадващо за себе си удовлетворение при правилното изпълняване на определено движение. В други случаи е само усещане, което те спохожда при самото влизане в дожото след тежък ден навън. Дожото е празно, безлюдно и тихо. Оставяш на пода сака с екипировката си — бойни одежди и защитни подплънки, — въздъхваш и си казваш: „Господи, най-сетне съм у дома“. И забравяш, може би за малко, но напълно забравяш за останалото, което те е притеснявало.

Само че при Ямашита нещата не свършват с това. При него целта изобщо не е комфортът. Ако упражненията му изобщо целят нещо, то е да бъдеш подложен на постоянно натоварване, да разширяваш и отдалечаваш хоризонта на личния си потенциал, докато мускулните ти влакна не закрещят от изнемога. В тренировъчната зала на сенсей повечето ученици изучаваме бойните изкуства от години, така че на някакво ниво всички знаем какво ни чака. Повечето изучаващи карате например започват загрявка със серия основни упражнения — така наречените ката . С времето се появяват нови ката, все по-големи предизвикателства, с който трябва да се справиш по пътя към черния пояс. И когато един ден най-сетне се изправиш пред редицата, препасан с първия си черен пояс, наистина си мислиш, че си стигнал някъде.

И е точно така, разбира се — стигнал си до началото. Защото първото, което те карат да направиш, след като заслужиш черен пояс в някой дан, е да започнеш ката комплекса за абсолютните новаци. Едва сега, казва ти сенсей, вече си готов наистина да започнеш да тренираш. Въздъхваш, залавяш се за работа, а хоризонтът ти мъничко се отдалечава.

Ямашита вече почти не отделя време да наблюдава формата и да коригира техниката ми. В това поне мисля съм спечелил доверието му и съм заслужил одобрението му. Сега той иска да усъвършенствам по-неуловими неща.