Джон Донахю - Деши

Сгушен в скъпите предградия на Лонг Айланд, гледан отвън, „Дориан“ създава впечатлението на истинско учебно заведение. Сградите му са скрити под бръшлян, а тухлената зидария може да изглежда много приятно в ясен слънчев ден. Игрищата се губят в далечината, а пролет и есен гълчавата може да излъже някого, че тук става нещо значимо. Но аз вече не съм сигурен в това. Може да се дължи на засилените изисквания на Ямашита към нивото на моите тренировки. Може да е потиснатост от убийството на Сакура, но се улавям, че напоследък мисля за неща, които нямат нищо общо с университета. Все по-често просто само изпълнявам задълженията си и в края на деня се отправям за дожото, където се случват по-важни неща.

Намирам тибетския будизъм за интригуващ. Той е… колоритен и сложен. В него бъка от истории за левитация и мистични способности. Третото око. Ясновидството. Но поне учителите са строги и последователите им правят каквото се изисква от тях. Нещо, в което имам солиден опит и съпричастност.

В действителност книгата не беше лоша. Наистина разработката за „мистичния град“ датира от времето на свети Августин, но аз се заинтересувах от нещата, свързани с воините. Защото не може да се каже, че всички тибетци седят в поза „лотос“, без да мърдат. Животът на „Покрива на света“ е тежък и тези хора имат достойно наследство от легенди за воини. А и някога са били доста добри стрелци с лък.

Ритъмът в написаните думи на ламата беше успокояващ по неочакван за мен начин. Прозата беше изчистена. Питах се как ли изглежда на живо. Снимката от корицата не разкриваше нищо особено: мъж на средна възраст с очила и в монашески одежди. Любопитно ми беше откъде се познават с Ямашита.

Опитах се да се съсредоточа върху книгата, дадена ми от моя учител. Но вниманието ми непрекъснато се отклоняваше от мистичните градове към оставената от убития калиграф загадъчна следа. И към възможността да се изживее нещо, което наистина беше невидимо, но не по-малко реално. И освен това към засилващото се противоречие в изискванията на двата свята, в които живеех. Възприемах всичко това като непрестанен тих, отклоняващ вниманието ми шепот. Или идващ от далечината грохот, още слаб — но щеше да се засилва. Противях се енергично на мисълта, че някой ден ще трябва да направя избор, и вместо това направих още веднъж усилие да се съсредоточа върху „тук“ и „сега“. „Развий в себе си по-изострена чувствителност, Конър“. Само че мястото, където се намирах, не бе най-подходящото. В обсега на периферното ми зрение млада студентка на съседната маса извиваше тяло, за да стане. Късата блузка и още по-късата й пола разкриваха прелестна гледка, особено около пъпа й, на който имаше халка. Насилих се да отклоня поглед.

Както казва моят учител, няма такова нещо като достатъчни тренировки.

По време на кратките затишия птиците се оплакваха. Дърветата бяха отрупани със зелени пъпки. Времето се бе изяснило и отново бе пролет. Но мишените идват срещу теб бързо и нямаш никакво време да спреш и да се насладиш на хубавото време.

Брат ми Мики стоеше с изпънати напред ръце. Пистолетните изстрели следваха с картечна бързина. Очите на Мики бяха широко отворени и съсредоточени върху летящия срещу него по кабела човешки силует. Ударникът на глока му отскочи назад и остана така. Мишената бе пронизана на две места. Мики отстъпи крачка от огневия рубеж и се усмихна.

— Това е като всичко останало, хлапе — каза ми. — Целиш се в сърцето и главата.

Кимнах, за да покажа, че разбирам.

Стрелковата стойка на Мики бе крайно напрегната. Не искам да кажа, че беше вдървен. По-скоро беше усещане, че в краткия миг между мисълта и дърпането на спусъка цялата енергия на Мики е съсредоточена върху това единствено нещо. Убеден съм, че ако можеше да го направи, брат ми щеше да полети заедно с изстреляния куршум, за да го забие в мишената с ръката си.

На рубежа застана партньорът му Арт. Когато наблюдаваш различни хора да извършват една и съща физическа дейност, много интересна е степента, в която се разкриват индивидуалните им особености. Една и съща техника се изпълнява по уникален начин от различните хора, благодарение на онази топка от чудатости, която е в сърцевината на всеки човешки характер.

Арт е левичар, така че в стрелбата му има привидна непохватност. Това, разбира се, е само илюзия в главите на десняците. Той не бърза с прицелването. От пистолета му се разнасят сухи къси серии изстрели и Арт несъзнателно присвива устни, докато възприема резултата. Всичко това отнема известно време. Името на модела „Глок 17“ е подходящо избрано — пълнителят съдържа 17 патрона. А един има в цевта.