Джон Донахю - Деши

— Е — произнесе се брат ми, — не е зле за новак. Но на твое място не бих мислил да си сменям работата.

Отново претеглих пистолета в ръцете си. Усещането при дървените оръжия е много по-различно. Човек е създаден да изпитва по-особена връзка с примитивните видове оръжие, чувството за единство е по-силно. При глока ти се струва, че се опитваш да установиш контрол над нещо, притежаващо собствен живот. И все пак…

— В известен смисъл всички оръжия са еднакви — казах. — Те са продължения на самите нас. На нашата мощ. На нашата воля. Разбирате ли ме? — От погледите им виждах, че не ме разбират. Затова продължих: — Когато използваш нещо такова, знаеш какво искаш да се случи. Номерът е да накараш по някакъв начин инструмента да се подчини на волята ти.

Закачих нов силует на подвижната щипка. Отдалечих я. Натиснах пак бутона и я приближих. Направих го няколко пъти, като наблюдавах внимателно.

— Струва ми се обаче, че ако се притесняваш много как да използваш инструмента, ще загубиш мишената от поглед. Разбирате ли какво искам да кажа?

Двамата най-сетне разбраха, че говоря сериозно, и кимнаха.

— Искам да кажа, че… трябва да мислиш за мишената, нали. Не за ръцете си. Нито за оръжието.

Лицето на брат ми просветна:

— Като ония стикери по колите: „Не оръжията убиват…“

Арт ни се усмихна. Беше сложил лявата си ръка на кръста си. Дясната беше леко извита настрани.

— Значи — казах и протегнах ръка към Мики за нов пълнител — трябва да знаеш какво правиш с ръцете си, но трябва да гледаш отвъд тях. Към целта. Въпросът изобщо не е в това ръцете ти да са силни или да имаш голям опит. — Съзнателно не гледах към Арт, докато обяснявах. Щракнах пълнителя в пистолета и оставих мишената да се отдалечи на максимално разстояние. — Ръцете ти трябват само за да ти помогнат да улучиш целта.

Кимнах и Мики натисна бутона. Мишената полетя към нас. Стрелях, докато не се изпразни целият пълнител.

Куршумите ми бяха попаднали над шията. Мики свали накъсаната хартиена мишена от щипката и двамата внимателно я огледаха. После заоглеждаха мен.

— Според Ямашита трябва да се настроиш както следва и останалото идва автоматично — отбелязах.

Мики отново погледна мишената.

— Ти… — говореше с паузи — си… адски… странен… пич.

— Присъединявам се към мнението ти — каза Арт. — Но ако имате тайно ръкостискане, бих желал да съм сред посветените.

Поговорихме малко за дишането и контрола над мускулите. За концентрацията. Двамата смятаха, че в по-голямата си част моите тренировки са упражнение в самозаблуждаване. Преди години брат ми бе дошъл в дожото и бе хвърлил кратък поглед на екзотичните костюми и необичайните движения. После го бе нарекъл купон по пижами.

Но това беше преди Ямашита.

Сега бяхме стъпили на обща почва и водехме разговор за оръжията и уменията, нужни, за да ги използваш. Полицаите се смятат за нещо като каста — те имат изживявания и поглед върху нещата, които за щастие са спестени на повечето от нас. Това означава, че трудно те допускат в средата си. Дори ако си брат. Или приятел. Но за краткото време, докато бяхме на стрелбището, имах чувството, че бариерите малко са паднали.

Докато навивахме хартиените мишени, Мики ме погледна и каза:

— Това ме подсеща… Как се развиват нещата с онази следа от дома на Сакура?

Свих рамене.

— Ами… видях се с учителката на Сакура по калиграфия. Опитах се да разбера дали думата шумпу е от някакво значение. — Все още виждах в мислите си дребничката сенсей по шодо. Седеше тъжна като стара жена, видяла край нея да си отиват много хора. Отговори апатично на онези въпроси, на които имаше отговор. Смелите мазки на четката й нямаха нищо общо с физическото й присъствие. Беше крехка, а присъствието й в тишината на студиото можеше да се сравни с бавно избледняващ призрак. Нищо от онова, което ми каза, като че ли не хвърляше светлина върху последното написано от Сакура. Сумирах резултата за Мики и Арт: — Продължавам в същия дух.

— И ние движим нещата от нашата страна — съобщи Арт.

— На онзи от Бруклин — Страковски — му се иска да ни държи на къса каишка. — Усмихна се. — С което нашата гениалност не може да се примири.

— Това е най-малкото, което може да се каже — отговорих.

— Умира от яд, че трябва да ни използва — изсумтя Мики. Прав беше за Страковски — нали самият той щеше да се побърка, ако ролите им бяха разменени.

— Нищо ли не ни казва калиграфията? — попита ме Арт. Свих рамене. — Разровихме се из живота на жертвата — продължи той. — Бизнесът му…