Джон Донахю - Деши

— И какво му е толкова особеното на това? — поинтересувах се.

Мики помълча, после прогледна тържествуващо Арт и вдигна ръка.

— В деня на убийството в офиса на Сакура дошъл някакъв тип. Азиатец. Интересувал се от някаква калиграфия. Момичето, което ни го описа, каза, че бил страшен.

— С акцент ли е говорел? — попитах.

Мики кимна.

— Да. Добър английски, но с акцент. Грамаден мъж, така каза. Не едър — грамаден. Обяснил, че става дума за негова собственост, която искал да му се върне. Бил много възбуден. Тя се притеснила и споменала за „Федекс“. Той й казал, че Сакура не бил упълномощен да изпраща документа на никого. Изпаднал в ярост.

— И? — попитах.

— Какво „и“? — репликира ме Мики. — Направили му копие на разписката, за да може да проследи пратката. Само и само за да се отърват от него.

— Забележи, че не е поискал да се свърже със Сакура — обади се Арт.

— Да. Сякаш е знаел, че той вече няма да вдигне телефона — заключи Мики.

— Оставил ли е име?

— Вон — каза Мики.

— Това е често срещано име. Като Смит — казах.

— И вероятно е измислено — изсумтя Арт.

— Ако мога да хвърля едно око на тази калиграфия, тя може да ни даде мотива — казах.

— О, много правилно, Шерлок — пошегува се Мики. — Я да видим какъв ще е следващият ти въпрос.

— Хм… на кой адрес е била изпратена калиграфията?

— В Джорджия — каза Мики.

Двамата поговориха известно време дали някои от снетите в офиса отпечатъци няма да съвпаднат със снетите на местопрестъплението. И за нищожната вероятност да идентифицират някого по тези отпечатъци.

Ямашита мразеше тълпата. Беше усъвършенствал дълго умението да забележи микроскопичното помръдване, сигнализиращо враждебно намерение. Но в стая с много хора ставаше неспокоен. Японците казват, че всичко притежава ки — вид енергия, която може да се усети, ако си достатъчно добър. А Ямашита определено беше много добър. Хора с по-мистична ориентация на мисълта биха казали, че е толкова чувствителен към отделяната от хората енергия, че тя го претоварва.

Понеже се опитвам да съм отворен към света на невидимото, го попитах за този проблем с тълпата и опитах обяснението с ки. Бяхме сами след тренировка — учениците се бяха поклонили и си бяха тръгнали. Всички бяхме скапани. Държах дървения тренировъчен меч в ръка. Беше от дъб и дръжката му беше обезцветена от пот и попилата в нея мръсотия. След изтощителни тренировки Ямашита е по-благоразположен и склонен да говори от обикновено. А и с мен, старшия си ученик, винаги по-откровен. Точно затова се реших да повдигна въпроса.

Той завъртя голата си глава — с формата на куршум — към мен. Кафявите му очи проблеснаха. Когато направи така, е трудно да се каже дали му е забавно, или е резултат на друго, по-деликатно чувство. Учителят ми помълча известно време, колкото да ме накара да се измъча, след което ми отговори:

— Харесва ми. Колоритно обяснение. Силната ки на тълпата. — От гърдите му се разнесе басов звук — неговата версия на изсмиването. — Ако пишех за някое от евтините списания за бойни изкуства, по които американците толкова си падат, със сигурност щях да използвам твоето обяснение, професоре. — Винаги ме нарича така, макар прекрасно да знае, че не съм редовен професор. Понякога си мисля, че така изразява уважението си към мен. Друг път не съм толкова сигурен.

Отидохме до стойката за оръжията и аз оставих своя бокен/ . Той продължаваше да се усмихва.

— Предполагам въпросът ти е искрен?

Неговият беше риторичен — той знаеше, че отдавна съм се научил да не му губя времето.

— Така… — продължи той по характерния за японците начин. — Вярно е, че тълпата предлага смес от усещания. Шум. Топлина. Миризма. Дори, предполагам, ки. Но ки е като дим, Бърк. Опитай се да я хванеш и тя се изплъзва между пръстите ти.

— Нима искаш да кажеш, че не усещаш ки в тълпата, сенсей? — Може и да съм несхватлив, но поне съм настойчив.

— О, ки може да се усети. Определено. Има я. Винаги. Сред тълпата ки е в изобилие.

— Това разстройва ли те?

Той ме погледна остро.

— Да ме разстройва? — Сякаш идеята за това досега не му бе хрумвала. — Мисля, че не. Проблемът с тълпата няма нищо общо с ки.

— Какво е тогава, сенсей?

— Бърк — каза той, сякаш говореше на дете. — Става дума за прекалено много хора с прекалено много намерения. Това наистина няма нищо общо с ки. — Ямашита едва доловимо кимна на последния ученик, който си тръгна, и добави: