Джон Донахю - Деши

Качи се на сцената сред бурни овации. Там за него бе сглобена малка тапицирана платформа, на която да седи. До нея бе поставена семпла ваза с цветя, хармониращи с жълтото и аленото в робата му. На завесата зад него бе окачен голям плакат с изписана калиграфия.

— Можеш ли да прочетеш това? — попитах Ямашита шепнешком. С извивките, ъглите и диакритичните знаци ми приличаше на санскритски.

Той поклати глава.

— Не. Според мен е тибетско писмо.

Седящият до мен младеж — с рошава брада — се наклони доверително към рамото ми и каза самодоволно:

— Това е мантра. Ом Мани Падне Хум 6 6 Най-древната будистка мантра, изразяваща абстрактно-философската идея на духовността (тибетската версия звучи малко по-различно: „Ом Ман Пеме Хун“); „Ом“ и „Хум“ не се превеждат — те са начална и крайна свещени срички (нещо повече, с „Ом“ започват всички будистки мантри), „Мани“ (санскр.) е „скъпоценност“, а „Падме“ (санскр.) означава „лотос“ в местен падеж. Тази мантра е транслитерация на друга: „Ом Ман Не Пад Ме Хум“ — от една страна, тази фраза има семантичен смисъл („О, съкровище на лотоса“), от друга — всеки звук съответства на определена чакра и на един от шестте свята на самсара (в хиндуизма и будизма — безкрайният цикъл на смърт и прераждане, на който се подчинява животът в материалния свят; йерархичната стълба на превъплъщения, по която се качват или слизат индивидите в зависимост от баланса на заслуги и пороци в предаваните си превъплъщения). — Б.пр. . — В очите му блестеше погледът на фанатичен вярващ.

— Аха — отговорих.

Ринпоче остана прав и започна да говори. Говореше с британски акцент, което не бе изненадващо. Повечето от ламите в странство днес са извършили дългото пътуване през Хималаите до Индия, преследвани по петите от китайци, и в английския им съвсем отчетливо се долавят индийските модулации.

Трябваше да му се признае, че беше завладяващ вниманието оратор. Чувстваше се удобно на сцената и изглежда, обичаше да е пред публика. Бях чел предостатъчно за будизма и неговите разновидности — теравада и махаяна — и бях общувал с достатъчен брой свръх информирани ентусиасти, за да знам, че вечерта може да завърши по всякакъв начин. Особено след всички приказки за „способностите“ на Чангпа.

Единственото ми опасение беше да не се отплесне по мистични врели–некипели. Дълбоко в себе си знаех, че повечето от присъстващите жадуват за някаква демонстрация на силата на мистичния Изток. Но смятах, че ги чака разочарование. За мен откровението винаги е било нещо деликатно, неуловимо и като обект на желание е също като да уловиш в ръката си дим. Предполагам, че има и по-добри начини да прекарваш времето си.

С напредването на вечерта опасенията ми се оказаха напразни. Чангпа се оказа до голяма степен такъв, какъвто изглеждаше. Вместо нашумял мистик, пред нас се разкриваше един откровен човек, проповядващ учението на Буда и ползата от това да вярваш и да си състрадателен. Гласът му бе ясен и спокоен. Имах чувството, че усещам физически новото ниво на близост, че стените на залата се стесняват, че нещо внимателно ме притегля към центъра й. Там, където се намираше Чангпа.

Бях изпитвал това с Ямашита, когато той напяваше мантрата на воина и ми показваше начините да извикам един древен източник на мощ. И ето че пак усещах, че става нещо подобно. На някакво равнище продължавах да съм наблюдател и да гледам отстрани. Но знанието какво точно става по никакъв начин не пречеше то да ми въздейства. Онова, което изпитвахме, беше форма на самохипноза. Всеки истински добър ритуал прибягва до това. Изумителното беше да съзнавам лекотата, с която Чангпа създаваше хипнотичен ефект върху толкова голяма група хора.

Ламата приключи с изложението си и за момент тълпата остана безмълвна, вкопчена в силата на думите му. И после избухнаха аплодисменти.

Погледнах Ямашита. Той седеше притихнал, но напрегнат, и наблюдаваше Ринпоче с присвити очи.

— Уф! — казах.

Учителят ми кимна.

Дойде времето за въпроси и отговори.

Поизправих се на стола си. Това вече можеше да е интересно. По мое лично мнение натоварването да отговаряш на случайни въпроси, зададени от непознати, може да е разтърсващо. Това е същото като да очакваш атака от много нападатели в тъмна стая. Случвало ми се е, разбира се, но никога не бих пожелал да го изпитам пак.

За щастие повечето желаещи да зададат въпрос бяха крайно почтителни. Подозирам, че това бе организирано от уредниците на музея. Набедени будисти се интересуваха от дарма, сангха и молитвеното колело. Личеше, че дълбоко в себе си всеки се интересува от приписваната на Ринпоче способност за ясновидство. И някои хора в известен смисъл намекнаха за възможната връзка между медитацията и „по-висшите сили“. Но никой не отвори директно дума по този въпрос. И така до момента, в който се надигна седящият до мен младеж с рошавата брада.