Джон Донахю - Деши

С периферното си зрение долавям, че Ямашита се е навел напред, сякаш за да не пропусне нещо от обяснението на Чангпа. Когато ламата свършва, учителят ми се обляга назад и бавно изпуска сдържания в гърдите си дъх. Усещам, че е удовлетворен.

След лекцията има прием. Само за поканените, разбира се, но името на Ямашита и моето са в списъка. Приемът е в една изложбена галерия, избрана, предполагам, единствено защото в нея няма никакви мебели.

Въпреки това е препълнена. Публиката напуска залата и се оформят потоци от хора със завихряния на индивидуални разговори. Опитвам се да пробия за двама ни път през тълпата, но скоро се отказвам и повеждам моя учител към задния вход на галерията. Оказва се, че не сме единствените, на които им е хрумнала тази идея, защото когато стигаме там, един едър мъж с бележник отсява дошлите. Не е в униформа на музеен служител. Около него — за тези, които могат да я доловят — витае атмосфера на едва сдържан гняв. Или може би страх.

Приближаваме и вече мога да го видя по-добре. На около двайсет и пет, със стойката на атлет. Към метър и деветдесет. Не е огромен според стандартите на Националната футболна лига, но е достатъчно едър. Определено се извисява над мен. Но не мисля, че Ямашита, който е още по-нисък, е набелязал това. Него подобни съображения не го занимават никога. Размерът за него има значение само като параметър на уравнението на ъглите, разстоянията и линиите на атака. И в никакъв случай не е притесняващ фактор.

Но не е трудно да се усети, че едрият мъжага обича да използва туловището си в тази насока. Облечен е изцяло в черно — предпочитание, което донякъде свързвам с хората на шоубизнеса и света на изкуството. Тъмните дрехи скриват мускулатурата му, но представа за нея дава шията под яката на полото му. Този тип е създаден да се справя с хора. И изглежда малко странен компаньон за човек като Ринпоче.

Идва нашият ред и се изправяме пред него.

— Здравейте — казвам и подавам на мъжагата картичката си. — Аз съм доктор Бърк. С придружителя ми би трябвало да сме в списъка на поканените.

Той взема картичката ми, но не я поглежда. Вместо това забива поглед в бележника и набързо прелиства няколко страници. После чертите на лицето му се втвърдяват.

— Не, съжалявам, няма ви.

Поглеждам Ямашита. Задачата ми като негов ученик е да утъпквам пътя му. В крайна сметка той е моят сенсей. Донякъде е притеснително да се спъвам в подобно препятствие. Но запазвам спокойствие.

— Хм, ясно, разбирам — казвам на мъжа. — Включиха ни в последния момент.

Той поклаща глава.

— Ами… вижте, няма ви в списъка. — Не е трудно да се види, че вече е взел окончателно решение — зад очите му сякаш пада щора. Погледът му се втвърдява още повече.

— Може ли да разговаряме с началника ви? — предлагам. — Сигурен съм, че шефът на охраната може да намери решение на проблема.

Мъжът пристъпва към мен, опитва се да използва тялото си, за да подсили ефекта на думите си. Ямашита гледа отстрани безстрастно, като учен, който наблюдава интересен, но рутинен експеримент, извършван от негов колега. Но си мълчи. И аз си превеждам посланието му: проблемът си е твой, оправяй се сам.

— Казах вече — заявява мъжът с непреклонен глас: — Не сте в списъка. И няма да бъдете включени в него. Изчезвайте!

Ситуацията започваше да загрубява. Усещах го в тона му — бе станал забележимо по-висок. В лекото наместване на краката. Дори ноздрите му леко се разшириха. В дожото на Ямашита Сенсей наричаме това „телеграфиране“. Затова не бях изненадан, когато се опита да ме отмести.

Блъсна ме и видях очите му гневно да се присвиват, когато останах вкопан на мястото си. Това е едно от основните умения — не е никак трудно да се прилага, когато му хванеш цаката. Учителят ми казва, че без баланс не може да бъде постигнато нищо. Наивниците смятат, че той се изразява образно. В действителност той вярва, че бойците трябва да избягват ненужните падания.

— Махай се — изсъсква мъжът в лицето ми. Долавям, че започва да се подготвя за друго. Само че това не е мястото да се бутаме. И започвам да усещам, че моят приятел се готви да придвижи нещата на следващото ниво. Това ме обезпокоява. Не заради физическата страна. Но просто си представям заглавията в утрешните вестници: „Хулиганство в музея: експерт по бойни изкуства проваля прием“.

— Какво има? — разнася се женски глас иззад вратата. Първото ми впечатление е за привлекателна тъмнокоса жена с добри форми. И носи бележник. Но съм фокусирал вниманието си върху типа пред вратата. Той ме гледа гневно, докато й обяснявам. Показвам й картичката си. Тя поглежда в своя списък и успокоително слага ръка върху ръката на партньора ми в несъстоялото се шоу.