Джон Донахю - Деши

— Тук е малко претъпкано, доктор Бърк, съжалявам. — Той хвърли само кратък поглед към двамата мъже, но посланието беше ясно. Те леко се отдръпнаха, но си личеше, че го правят крайно неохотно.

В малкото пространство, освободено за миг от чужди тела, Ямашита и Чангпа стояха изправени един срещу друг. Очите им бяха широко отворени и не мигаха — тъмни кладенци, издаващи дълбочини на знанието, които едновременно си приличаха и бяха толкова различни. Нито един от двамата не помръдваше и мускул — просто стояха и жадно попиваха присъствието на другия. Беше невероятно странен момент на пълно спокойствие сред навалицата, която ни обкръжаваше.

Тогава се появи някакъв сътрудник.

— Ринпоче — каза той и посочи с жест събралите се добре облечени хора, които чакаха своя ред да се срещнат с ламата, — много ви моля…

Чангпа ни се усмихна.

— Дори в малките неща сме безвъзвратно завързани за колелото на живота. Моля да ме извините, господа. До скоро… — И се обърна към новодошлите, за да ги дари с, вниманието си.

Стори ми се, че Ринпоче се сбогува много странно. Бях забравил, разбира се, че този човек е способен да вижда неща, които предстои да се случат.

Туловището на бодигарда блокира от погледа ми Чангпа и бизнесмена. Бях малко разочарован, защото нямаше да мога да ги гледам как разговарят. Щеше ли Чангпа да го докосне? В главата ми се въртеше картината на вампир — и как кожата му съска при изгарянето от докосването на светия човек.

— Какво правиш тук? — прекъсна унеса ми груб глас. Погледнах. Беше Старк.

— А ти какво правиш тук? — реагирах: винаги умен събеседник, готов с хаплива реплика.

Той ме изгледа.

— Помагам на охраната.

— Аз пък дойдох да се видя с Ринпоче.

— Анди ми каза, че си му създавал проблеми — обвини ме Старк. Мускулите на челюстта му играеха като пред кинокамера. Подозирам, че често гледаше архивни филми с Чарлтън Хестън.

— Кой Анди?

— Човекът от охраната.

Аха… пазителят на реда.

— Каза, че не могъл да те отмести. — Старк ме изгледа с откровено недоверие. При предишната ни среща го бях хвърлил на пода. Явно смяташе това за недоразумение, още повече че се извисяваше над мен поне с петнайсетина сантиметра. Също както Анди.

— Не исках да бъда отместван — обясних. — Освен това той не се държеше възпитано.

Старк присви очи. Истински Робърт Редфорд. Част от мен намери това за глупаво. Но габаритите му си оставаха същите. И беше ядосан. Между нас се настани напрежението на недовършения ни сблъсък.

Приближи се Ямашита и Старк изпълни доста убедителен поклон.

— Сенсей — каза почтително. Учителят ми късо кимна — възможно най-икономичното движение, което все още съблюдаваше етикета.

— Какъв е проблемът? — учудих се. — Защо този Анди бе така нервен?

Старк махна с ръка и ми показа идеално равните си ослепително бели зъби.

— Ринпоче нехае, но някой трябва да мисли за проблемите по охраната му. Опитвам се да ги решавам, като изпреварвам възможните неприятности.

— Очаквахте ли нещо по-особено конкретно тази вечер? — попитах. — Искам да кажа, защо все пак се заяде точно с нас?

Той погледна в далечината с все така присвити очи. Човекът на действието, който вижда неща, за които другите са слепи.

— Нека само кажа, че имахме известни индикации… — И остави фразата да виси във въздуха, сякаш мистерията около хипотетичните проблеми е върховното оправдание за повишеното внимание.

Ямашита загуби интерес, отиде при масата и си взе някакъв плод. След това впери в тълпата безстрастен поглед.

Настъпи неловка пауза. Старк кимна към него.

— Хм… майстор на меча от старата школа, а? — Кимнах. Той разкърши пръсти пред мен. Изглеждаха напълно способни да строшат кокосов орех. — Винаги съм предпочитал онези изкуства, при които има повече реален спаринг. — Информира ме със задоволство. — Черни пояси в джуджуцу и кендо. — Хвърли имената във въздуха като част от магическо заклинание. Аз какво, трябваше да припадна ли? — Но — продължи той — неотдавна свърших семинар с учител, който смята, че човек може да овладее целия спектър от системи. Много интензивен курс — наблегна той.

„Обзалагам се“, помислих си аз.

— Кой беше учителят?

— Кита Такенобу — отговори ми той. По тона му личеше, че от мен се очаква да съм поразен.

— Ямаджи — казах само. Старк кимна многозначително, видимо задоволен от отговора ми.

Не знаех дали съм впечатлен, но бях чувал за Кита Такенобу. Разказваше се, че напуснал Япония като хлапе и още тогава имал черен пояс. След това прекарал години на кръстосване из Азия в търсене на върховното бойно изкуство. Знаеше се, че останал силно повлиян от наученото на континента. Беше учил при различни майстори в Корея, Китай и Тибет. И в един момент от живота си беше дошъл в Америка, за да преподава наученото.