Джон Донахю - Деши

— Видя ли достатъчно, сенсей?

Той кимна.

— О, да. Както винаги, професоре, излизанията с теб са безкрайно поучителни.

— Жалко, че нямахме повече време с Чангпа.

Ямашита пак кимна.

— Той е забележителен човек. Беше прекрасно да го видя отново, та дори само за малко. — Примигване. — Познах, разбира се, Старк от дожото на Аса. В него има обещаващ зачатък…

— Не мога да повярвам, че Чангпа използва този клоун за охрана. — И му разказах за връзката с Кита.

— Не ти ли е хрумвало, Бърк, че Ринпоче толерира Старк не защото има нужда от него като охранител, а защото самият Старк трябва да пази нещо? Така че може би става дума за акт на състрадание от страна на ламата. — Любопитен коментар от човека, който ми беше учител. Той е странна комбинация на брутална енергия и деликатна проникновеност. Ямашита остави клечката за зъби на масата. — Вече можем да си тръгваме.

— Знаел си, че мислят, че замисляме нещо против Чангпа — досетих се, докато си пробивахме път през хората.

— Не съм изненадан. От нас струи усещане за опасност — каза той.

Изсумтях. Хуморът на Ямашита е много тънък.

— Доколкото можах да констатирам — казах, — никой от наетите от Старк за охрана няма представа какво правят.

— Вярно е — съгласи се майсторът. — Но това не ги прави по-малко опасни.

— Тези момчета ли? — попитах скептично.

— О, да. Ако се изправиш срещу тях, е много вероятно да загубят равновесие. Но са толкова едри, че ако се стоварят върху теб… могат да те смачкат.

— Е, това ще е лошо — съгласих се.

Музеят не бе отворен за посетители, но имахме късмет, че галерията бе близо до една от любимите ми експозиции — тази на индианците от северозападното крайбрежие. Не знам каква точно е причината, но за първи път я видях, когато съм бил може би осемгодишен, и никога не забравих впечатлението, което ми направи. Може би се дължеше на масата изкусно гравирани дървени стълбове или на сложното стилизирано изкуство в червено и черно, но това е мястото, където най-силно възприемам наследството, оставено ни от един народ от друго време и място.

Освен това тук беше и кануто — централният експонат.

Огромното дървено кану на племето хайда. Трябва да е поне девет метра и в него са насядали гребци в естествен ръст, хванали сложно издялани гребла, до един застинали във времето, прегърбени над въображаемото море в посока на 77-а улица. На носа стои вождът, загърнат със сламено наметало. Манекените приличат на азиатци, а нещо в набитата самотна фигура, загледана в далечината, ми напомня за Ямашита.

Не може да не се възхитиш на тези хора. Когато се приближиш до лодката, се изумяваш на куража им. Те са излизали с такива черупки сред кипящите води на северозападното крайбрежие на лов за китове. Представям си ги как оглеждат тъмната повърхност на надигащото се море в един мъглив ден, заслушани в полумрака за характерния звук на показалия се да диша кит. Как търсят да зърнат във вълните лъскавата кожа. Да забележат предупредителната дорсална перка на кашалотите. Защото въпреки внушителния си размер лодката е нищожна и крехка пред необятността на морето и криещите се под повърхността му създания. За мен това кану олицетворява същността на човешкия живот: начинание, състоящо се от равни части безстрашие и отчаяние.

Питам се какво ли би си помислил ламата.

Излизаме на улицата с Ямашита през главния вход и оставяме светлината и гълчавата зад нас. Мисля си за отношенията между Ямашита и Чангпа, но не споделям с моя учител нищо, докато го следвам по тротоара. След това мислите ми отново се връщат към вожда на хайда, загледан в тъмните вълни. Това, което виждаме, често не е онова, което съществува. Мисля за Мики и Арт и убийството на Сакура. Понякога нещата са скрити.

Поглеждам към тъмнината на Сентръл Парк и неволно вдигам поглед към небето. Светлината на градовете скрива гледката. Но аз знам, че някъде там звездите са обсипали нощното небе. И се въртят по начин, който можеш да разбереш само в тъмнина и с търпение.

Призори в провинциална Джорджия мъглата в долините е сива и студена, лепкавите й валма се промъкват из влажните върхове на дърветата. Бавно, много бавно, облачната покривка се изтегля и гърбиците на хълмовете се показват като проснали се до хоризонта вълни. Чуват се различни тихи звуци. Шумолене на катерици. Вятър между клоните. Отваряне на врата на бунгало… като зейнала от изненада уста. Всичко е притихнало след случилото се. Отвътре се разнася леко изшумоляване, което затихва със затихването на утринния ветрец.