Джон Донахю - Деши

Кита беше в известен смисъл отхвърлен от обществото на традиционните японски бойни изкуства. Япония е невероятно консервативна страна, а тамошните сенсеи са върховни шовинисти. Неговият синтез на различните азиатски стилове не можеше да бъде добре приет от тях и от онова, което бях чувал, Кита бе останал инакомислещ, решен да прави нещата така, както ги разбира. Не ме изненадваше, че бе дошъл в тази страна. Така бе постъпил и Ямашита.

Последната информация, с която разполагах, бе, че Кита е създал монашески тренировъчен център някъде из калифорнийските планини, наречен Ямаджи или Планинския храм. Беше в процес на създаване на грамадна организация на бойните изкуства, основаваща се на новата му система, изнасяше семинари и привличаше ученици. Говореше се, че бил много привлекателен за шоубизнеса и разполагал със значителен брой заможни спонсори. Предполагам това обясняваше как можеше да си позволи убежище в планината. Учителят ми даваше своите уроци в складово помещение.

— Как се свърза с него, Старк?

Той помръдна масивните си плещи, сякаш мускулите му бяха прекалено развити и се налагаше от време на време да се освободи от излишната енергия в тях.

— Работех като каскадьор в Ел Ей и се срещнахме там. — Ясно. Външният вид на Старк беше като плакат „Аз съм бъдеща звезда“. — А когато се запознах с него — продължи Старк — и видях част от нещата, на които е способен, бях като пометен. Надявам се да ме приеме като един от своите учи деши .

Извих вежди без коментар. Учи деши — това означава близък последовател — е човек, който живее в близост до своя учител и се учи непрестанно от него. Чест, запазена за най-перспективните ученици. Само че като погледнех Старк, не виждах в него човек, достатъчно сериозен, за да заслужи тази чест. На мен ми изглеждаше прекалено ангажиран със себе си.

— Какво те доведе в Ню Йорк? — поинтересувах се.

Той сви мощните си рамене и отвърна уклончиво:

— Имам интереси тук. Освен това реших, преди да постъпя при Кита, да науча това-онова от другите. Нали разбираш, да шлифовам уменията си. Смятах, че Аса Сенсей има нещо, което да ми покаже… Сега се питам дали Ямашита не би се позанимавал с мен известно време. Би било забавно.

Вече наистина ме нервираше. Човек не може да излезе на пазар за експерт по бойните изкуства от ранга на Ямашита така, както се купува костюм например. Предполага се, че трябва да си достатъчно добър, за да те забележат.

— Сенсей има високи изисквания — казах безизразно.

— Моля те. — Той махна пренебрежително с ръка. — Бил съм на доста места. И мога да разпозная истинския майстор, Бърк. Кита е невероятен. Дори Ринпоче би бил впечатлен от него.

Свих рамене. Всеки практикуващ някакво бойно изкуство познава учител, когото смята за връх. Това е част от динамиката на обучението под нечий надзор. Между всеки сенсей и неговите ученици се създава емоционална връзка. Тя включва уважение, възхищение и известна доза страх. Старк чувстваше това по отношение на Кита, но за мен то не означаваше нищо.

Сигурно бе проличало по някакъв начин на лицето ми, защото той усети, че ентусиазмът му не ме впечатлява. Имах усещането, че в собственото си въображение се извисяваше високо и затова се подразни, че не съм впечатлен нито от него, нито от Кита. Гласът му се изостри и усетих, че под красивите му порцеланови коронки има остри зъби.

Той кимна към Ямашита.

— Чувал съм, че и той е майстор, Бърк. Но се обзалагам, че не е на нивото на Кита. Може би е втори клас, а? — Пауза. — Къде е твоето място тогава? — Явно целеше да ме уязви.

— Ученик — отговорих простичко. И се отдалечих.

Старк беше кретен. В неговата област смирението се смяташе за непростим дефект, а външният вид — за истина от последна инстанция. Предполагам, че за него бях загадка. Притежавам цилиндричното тяло и здравите крака на майстор на бойните изкуства. Мускулите на ръцете и гърба ми са доста развити, но това не е лесно забележимо. Предполагам, че е бил озадачен от постигнатия от мен пат онзи ден на дожото на Аса. Старк може и да се надяваше да постъпи при Кита, но обстановката там със сигурност щеше да се окаже съвсем различна от онова, на което бе свикнал в Ел Ей. Животът в храма със сигурност нямаше да има нищо общо с лъскавите улици на големия град.

Приближих се до Ямашита. Той държеше клечка за зъби. Единият й край беше завит в червен целофан. Учителят ми я изучаваше, сякаш преценяваше потенциала й като нападателно оръжие.