Джон Донахю - Деши

Но аз не мислех за тактико-техническите данни на оръжието. Най-смъртоносното нещо при един пистолет е човекът, който го държи. А Арт имаше проблеми с точността на стрелбата.

Няколко пъти годишно полицаите се явяват с личните си оръжия на изпит. Съвременната микрохирургия бе закърпила китката на Арт, но аз знаех, че още ходи на физиотерапия, за да възстанови пълната й функционалност. В Стойката е две ръце едната ръка стиска дръжката на пистолета, а другата придържа отдолу. Идеята е стабилно прицелване. Дясната ръка на Арт не беше напълно възстановена и ограничената й подвижност му пречеше. И това си личеше.

Ако искаш да направиш нещо както трябва, са нужни концентрация и взаимодействие между всички части на тялото. Обикновено намеренията се издават от главата. Ако си прекалено съсредоточен върху онова, което си намислил да направиш, ако си неспокоен или разсеян, главата сякаш губи връзка с останалото. В тренировките казваме, че се „рееш“. Реещите се, се разпознават много лесно в дожото. Най-често това са онези, които са на пода.

Видях издайническите признаци на реене в стойката на Арт. Не беше само гримасата на лицето му, нито видимото поколебаване в дясната ръка, търсеща удобно място за захват в долната част на дръжката. Той мислеше прекалено много как да го направи. Тревожеше се. Това създаваше разкъсване между стойката и координацията. И когато мишената се приближи до него, нямаше нищо чудно, че попаденията бяха разпръснати извън изискваните зони.

Арт се намръщи и свали наушниците.

— Мамка му…

Стоях съвсем близо до Мики, така че му прошепнах:

— Ще му трябва доста време, докато възстанови пълния контрол.

— Ти какво очакваш, като забиеш няколко куршума в някой? — сопна се Мики. После се приближи до партньора си и каза успокоително: — Няма нищо, Арт.

Арт се намръщи и когато ни погледна, лошото му настроение ни обля като вълна. Полицаите много се гордеят със способностите си. Това го разбирам. Мики и Арт живеят в съвсем различен свят от моя. Но имаме някои общи неща.

Бях дошъл с двамата ей така, за да сме заедно. Аз също прекарвам част от времето си с оръжия. Но бях дошъл и защото намирахме в компанията си нещо успокоително.

Споделената опасност създава странно усещане за съпричастност. Понякога още сънувам онази кървава баня, страха, вихрушката от сенки, лица и схватки. Тримата бяхме оживели след онова изпитание и бяхме излезли от него с надеждата, че нещата ще продължат както преди. Напразна надежда. Събитията ни бяха променили както в добра, така и в лоша посока. И се сблъсквахме с напомняния за това на най-неочаквани места.

Двамата почистиха оръжията си — търсеха успокоение в добре познатата процедура. Събраха изстреляните гилзи и ги хвърлиха в пластмасовата кофичка. Малко по-надолу снайперист с пистолет с оптически прицел с размера на пушка за слонове стреляше на воля. Беше облякъл модна жилетка за стрелци и носеше жълти авиаторски слънчеви очила. Беше много сериозен. Сигурно бе прекалил с филмите на Клинт Истууд. Бях готов да се обзаложа, че от мястото, където си стоях, усещам ударната вълна от изстрелите му.

Отидох до масата, на която Арт и Мики работеха съсредоточено в неловка тишина.

— Може ли да опитам?

Те се спогледаха изненадано. Никога не бях изявявал желание да стрелям. Между нас съществуваше негласното споразумение, че всеки е специалист в своята област. Избягвахме да се настъпваме по пръстите. Но аз им дължах много. Исках някак да помогна.

Арт сви рамене и каза:

— Е, какво толкова… Ще ти е трудно да се представиш по-зле от мен.

Мики понечи да каже нещо, после размисли и приготви пистолета си за стрелба.

— Окей, стрелецо — каза ми. — Достатъчно си ни гледал как го правим. Но искам да ти дам един съвет за безопасност. — Той вдигна черния пистолет и го завъртя настрани. После посочи дулото и се ухили. — Куршумите излитат ей оттук. — Зареди нов пълнител, сложи пистолета на перваза, маркиращ стрелковата линия, и отстъпи встрани. — На предпазител си.

Взех пистолета и заредих куршум в цевта. Свалих предпазителя. Мишената бе на петнайсет метра от мен — голямо разстояние за пистолет.

— Искаш ли я по-наблизо, Конър? — попита Мики. Не се правеше на зевзек. Полицаите тренират за стрелба отблизо.

Поклатих глава.

Вдигнах пистолета и го насочих към мишената, опитах се да се съсредоточа. Забавих ритъма на дишането си. Стрелях. Не ме интересуваше много дали съм улучил целта — просто исках да усетя силата на отката, тежестта, напрежението в ръцете, когато дръпваш спусъка. Бавно изстрелях целия пълнител. Оставих оръжието на перваза и Мики натисна бутона, който изтегляше мишената към нас. Беше надупчена от куршуми на различни места. И дупките не бяха седемнайсет.