Джеймс Патерсън - Спасителят

Бяха изминали едва няколко минути от посещението на Ели, когато едрият чернокож полицай се появи пред килията ми и мушна ключа във вратата.

— Пак в джакузито, а? — изгледах го мрачно и бавно се надигнах.

Тия типове май още не бяха свършили с мен.

— Не можа да познаеш! — засмя се той. — Току-що ти платиха гаранцията.

Заведоха ме в приемната и ми върнаха дрехите и портфейла. Подписах един-два формуляра и се опитах да надзърна във външната стая. Още не ми бяха казали кой ми е платил гаранцията.

Зад стъклената стена от другата страна на приемната бе застанал Соли Рот.

Вратата се дръпна с бръмчене назад и стиснал багажа си, пристъпих навън. Протегнах ръка и Соли я пое с усмивка.

— Както ти казах, детко… това за приятелите… Най-високата, най-високата.

Той ме прегърна през раменете и ме поведе по стълбището навън.

— Боже, не знам как да ти благодаря! — казах аз.

Долу пред стълбището чакаше последната му кола — кадилак.

— Недей да благодариш толкова на мен — сви рамене Сол, гледайки как шофьорът отваря задната врата пред нас, — а на нея .

Отзад бе седнала Ели.

— О, господи, ти си велика!

Тръшнах се на седалката и я прегърнах. Най-хубавата прегръдка в живота ми. После я погледнах в дълбоките сини очи и я целунах по устните. Не ме интересуваше дали някой ни гледа.

— Ако влюбените пиленца отзад нямат нищо против — прокашля се Сол от предната седалка, — трябва да ги предупредя, че става вече късно. Аз съм с няколко хиляди долара по-беден заради вас и имаме работа да вършим.

— Работа ли? — недоумяващо го погледнах аз.

— Останал съм с впечатлението, че искахте да пипнете някого за убийство — рече Сол.

Не можах да сдържа широката си усмивка, грейнала на лицето ми. Стиснах ръката му. Не мога да опиша какво топло чувство ме изпълваше, докато седях до двамата си приятели.

— Мисля, че ще изработим журналистите, ако минем през задната врата — каза той на шофьора. — Имаш ли нещо против старата си стая в къщата, Нед?

— Искаш да кажеш, че мога да се върна при теб ли?

— Ти си свободен да отидеш където си пожелаеш, Нед — намеси се Ели. — Поне до процеса ти господин Рот поема отговорността за теб.

— Така че гледай да не ти хрумнат някои глупости.

— Той се извърна и ме изгледа строго. — Освен това ми дължиш двеста кинта. Дошъл съм да си събера дълговете.

Не можех да повярвам. Мозъкът ми блокира. Толкова дълго бях гонен, а сега имах около себе си хора, които бяха готови да се борят за мен.

След няколко минути се озовахме в къщата на Сол. Вратата се отвори и кадилакът се вмъкна в постлания с тухли вътрешен двор. Сол се извърна към мен.

— Мисля, че ще намериш стаята така, както я остави. Сутринта ще се помъчим да ти открием един добър адвокат. Как ти звучи?

— Прекрасно, Сол, всичко, което правиш за мен, е прекрасно.

— В такъв случай отивам да си легна — въздъхна той.

Каза ни лека нощ, намигна ни и изведнъж останах сам с Ели под прозореца на старата ми стая над гаража. И за пръв път от доста време насам си дадох сметка, че вече никой не ме преследва.

Ели стоеше до мен и ме гледаше. Откъм океана лек бриз разклащаше палмовите клони. За миг я придърпах към себе си и гушнах лицето й между дланите си. Исках да й кажа колко съм й благодарен за това, което бе направила за мен, но от гърлото ми не излизаше нито дума.

Наведох се и отново я целунах. Устните й бяха топли и леко влажни. Този път в тях нямаше никакво колебание. Когато ми свърши дъхът, аз се отдръпнах.

— Е, агент Шъртлеф, какво ще правим сега?

— Може би трябва да се качим горе и да обсъдим някои неща — отвърна Ели.

— Мислех, че това не е прилично — отвърнах аз, хванах я за ръката и я придърпах отново към себе си. Дребното й стегнато тяло прилепна към мен. Усетих сърцето й с гърдите си.

— Прав си, неприлично е! — въздъхна Ели и вдигна поглед към лицето ми. — Но кой ти гледа!

Този път нямахме никакви задръжки. Едва успяхме да се качим по стълбите. Устните ни не се отделяха и за миг и още щом прекрачихме прага, вкопчени един в друг, ръцете ни трескаво започнаха да шарят по дрехите.

— Та какво искаше да обсъдим? — попитах аз задъхан, разкопчавайки сакото й.

— Не знам… — отвърна тя и с усилие се измъкна от блузата си.

Тялото й бе прекрасно. Бях забелязал това още като я наблюдавах в каяка. Този път го исках цялото и я дръпнах към себе си.

— Искам да знаеш… — задъхано редеше тя, докато разкопчаваше колана ми и бъркаше там, където я очакваше нещо твърдо като гранит. — Тъй или иначе, отиваш в затвора. Независимо колко хубаво ни е сега.