Джеймс Патерсън - Спасителят

— Аз не те издадох, синко, ако това искаш да разбереш. Казах, че съм спал, когато ти си избягал.

— Знам — отвърнах леко засрамено. — Благодаря ти за това.

— Няма нужда — отвърна той спокойно. — Познавам хората, детко. И съм наясно, че не си извършил тези престъпления.

За момент отдръпнах слушалката от ухото си и преглътнах с усилие.

— Не съм, Соли. Кълна се в Бога. И ми трябва малко помощ, за да го докажа. Мога ли да ти се доверя?

— Може да ми се довериш за следното , Нед. — Бил съм вече там, където си ти сега, и съм се научил, че единственото нещо, което ще ти помогне да гледаш затвора на картинка, се свежда до качеството на приятелите ти. Ти имаш ли приятели от такова качество?

— Не знам — отвърнах аз колебливо. Устата ми продължаваше да съхне. — От кое качество си ти, Соли?

Чух го да се киска.

— В работи като тази — от най-високото, детко — каза той и млъкна.

— И така, с кого имаме среща тук? — Джеф вкара мотора в паркинга срещу църквата „Свети Едуард“ и угаси двигателя.

„Грийнс“ бе малко ресторантче, подредено като аптека в Норт Каунти — заспал квартал, като че ли още не се бе събудил от отдавна забравени и отминали времена. По времето на Джон Кенеди Палм Бийч бил зимна резиденция на Белия дом. Тогава президентът заедно с персонала си от Вашингтон са правели тук купони по цели нощи. На сутринта са се събирали за ранна литургия в „Свети Едуард“, след което са се изсипвали в „Грийнс“ все още в смокингите си и се смесвали с местните жители.

Мъжът, с когото имахме среща, бе седнал в ъгловото сепаре, облечен в син пуловер и сако за голф. Беше свалил шапката си — редеещата му бяла коса бе плътно прилепнала. Държеше отворен Уол Стрийт Джърнъл , а на лицето му проблясваха очила за четене. Приличаше повече на пенсиониран счетоводител, който си проверява котировката на акциите, отколкото на човека, който щеше да ми спаси живота.

— Що за птица е това бе, брато? — сръчка ме Джеф, като го видя. — Ти затова си опрял до мен значи, за да имаш истински мъж до теб.

— Казах ти вече, Чамп, довери ми се.

Приближих се бавно до масата. Мъжът отпи от кафето си и сгъна вестника.

— Значи не си казал нищо за мен — рекох с благодарна усмивка.

— Няма смисъл да го правя. — Той вдигна поглед към мен. — Все още ми дължиш една игра.

Усмихнах се широко. Той също. Протегнах ръка.

— Радвам се да те видя, синко. — Сол я пое и наклони глава на една страна, демонстративно преценявайки каква промяна е настъпила у мен. — Май яко си загазил, щом чак косата си подстригал.

— Време е за промяна — казах аз.

— Ще седнеш ли? — Той взе шапката си от стола и се вторачи в оранжевата коса на Джеф. — Значи това е момчето, за което ми спомена?

— Някой няма ли да ме представи? — Чамп ни огледа с любопитство.

Аз се усмихнах.

— Нещо доста народ взе да се трупа в бокса, Чамп. Запознай се със Соли Рот.

— Сол Рот! — шашна се Джеф, отворил широко очи. — Оня Соли Рот, от Палм Бийч Даунс? И пистата за надбягване на кучета? И трийсетметровият „Гълф Крафт“, дето е закотвен на кея ей там?

— Трийсет и пет — поправи го Сол. — А също така и Поло Клубът, и Търговският център на градския площад, и „Американска презастраховка“, ако трябва да изредим всичко. Кой си ти, синко, новият ми биограф ли?

— Казвам се Джеф Хънтър. — Той протегна ръка и седна срещу Сол. — Със световен рекорд за бързина в хиляда кубика. Триста четиридесет и шест километра в час. По-точно триста петдесет и седем, ако изобщо могат да го засекат. Лицето в ламарината, задникът във въздуха, както казват.

— Кой го казва това, синко? — Соли пое ръката на Джеф малко хладно.

Към масата се приближи сервитьорка, на чиято тениска бе написано Симпсънс .

— Какво искате да ви донеса, момчета? А на вас, господин Рот?

Положих всички усилия да скрия лицето си. Викаха я от още две маси. Тя нервно се обърна към Сол:

— Сега вече знаете защо пия, господин Рот.

Поръчах си бъркани яйца с малко чедър в тях. Чамп си поиска някакъв сложен омлет с чушки, салца, кашкавал, всичко това поръсено с търтила чипс. Палачинка и пържени картофи. Соли — рохко сварено яйце върху филийка пълнозърнест хляб.

Побъбрихме няколко минути тихичко. Той спомена, че съм направил правилен ход, като съм му се обадил. После попита как съм и добави, че съжалява за брат ми.

— Имаш си работа с много лоши хора, Нед. Но според мен това вече ти е ясно.

Закуската ни пристигна. Соли се загледа как Чамп се зае усърдно с дебелия си омлет.