Джеймс Патерсън - Спасителят

— Повече няма да търпя глупостите ви. — Ели се опита да се измъкне. — Вие заплашвате един федерален…

— Заплашвам ли? Никого не съм заплашвал, агент Шъртлеф. Всичките заплахи, които чух, идваха от вашата уста. Тес бе моя лична работа. Обичах да я чукам тази малка кучка и това е всичко. Нямам представа как е умряла, а и не ме интересува. Но го казвам само като наблюдение… Щом малките, хубави момиченца правят някои неща, като да речем да тичат по плажа или да си гребат с каяка… Виж какво, Ели, нямаш представа колко напечено понякога може да стане положението на плажа.

— Ще докажа, че си свързан с Ърл Ансън — впери в него вбесен поглед Ели.

Шалът й падна от раменете.

Стратън я държеше още за ръката и на лицето му се появи усмивка, която никак не й хареса. Той плъзна поглед по голите й рамене.

— Сигурно изглеждаш много сладка в неопренов костюм. Може би няма да е зле и аз да те опозная по-отблизо.

Това пък какво беше?

Разхождах се по вълнолома, към който гледаше къщата на Стратън, когато видях какво става на една от терасите. Даже не бях съвсем сигурен защо съм на брега. Може би защото всичко всъщност започна оттук, където Мики, Боби и Барни попаднаха в капан… А може би защото виждах, че у Стратън се празнува нещо, докато моят живот се разпадаше на парчета.

Гледал съм много такива партита, само че все отвън.

Каквато и да бе причината, гледах го онзи как мъкне някакво момиче по терасата, може би на не повече от петдесетина метра от мен. После се притисна към нея на каменния корниз.

Мамка му, Нед, как можа да паднеш толкова ниско? , помислих си ядосано. — Да надничаш по хорските къщи като някой дърт воайор .

После изведнъж видях, че момичето прилича на Ели.

Приближих се. Наистина бе тя! А оня тип в блейзера — Денис Стратън. Бях го виждал във вестниците. Но грешах. Между тях нямаше нищо любовно. Той я стискаше за ръката и двамата нещо спореха. Ели се опита да се отскубне.

Предпазливо се промъкнах още по-наблизо, приклякайки зад една каменна стена. Думите им започнаха да стават по-ясни. Говореха нещо за Тес… Че това било лична работа. Правилно ли чувах? Какво общо имаше Тес със Стратън?

После Ели каза:

— Ще ти тресна обвинение в измама и убийство!

Тъкмо това ми трябваше, но копелето започна да я заплашва. Ели се извиваше и се мъчеше да се отскубне.

— Причиняваш ми болка.

Прехвърлих се през бетонната стена и стъпих на каменния корниз. После скочих на терасата, само на няколко метра от тях. След това всичко стана много бързо. Дръпнах Стратън от момичето и го проснах на плочите с един хубав десен прав.

— Искаш да набиеш някой ли? — надвесих се заплашително над лицето му. — Хайде, защо не опиташ с мен.

Стратън ме погледна разфокусирано, сякаш току-що ставаше от сън. После потърка челюстта си.

— Ти пък кой си, по дяволите?

Извърнах се към Ели и добре че го направих. Беше прекрасна. В много сладка черна рокля, с голи рамене. Гримирана, с красиви диамантени обеци, проблясващи на ушите й. Гледаше ме с полуоткрехнати устни, явно не можеше да скрие удивлението си.

Надявах се да не съм я стреснал дотолкова, че да произнесе името ми.

Но вместо това тя ме хвана за ръката.

— Тъкмо бях започнала да се питам къде си. Хайде да се махаме оттук. — Тя погледна към Стратън, който тъкмо се изправяше бавно. — Прекрасно парти, Денис. Скоро пак ще се видим. Бъди сигурен.

— Това беше необмислено от твоя страна, Нед — каза ми Ели, крачейки бързо към изхода на къщата на Стратън. — Можеше да те хванат.

— Мислех, че планът ти бе точно такъв — отвърнах аз, водейки я към външната врата.

Очаквах да извади пистолета и да ме арестува, още щом излязохме от къщата. После се сетих за подслушания разговор.

— Мислиш, че е Стратън ли? — погледнах я аз изненадано.

Тя не отговори.

Спрях се.

— Чух те да казваш как ще му лепнеш измама и убийство. Мислиш ли, че е Стратън?

— С кола ли си? — попита Ели, без да обръща внимание на въпроса ми.

Кимнах.

— Тогава веднага изчезвай с нея. Не искам да знам, че си бил тука. Ще се видим в Делрей.

Примигнах учудено. Тя не ме арестува, а ме погледна нетърпеливо.

— Не мисля, че трябва да ти казвам как се стига дотам, нали?

Поклатих глава и докато поемах по улицата, по лицето ми се разля широка усмивка.

— Ти ми вярваш, нали? — подвикнах аз към нея.

Ели отвори вратата на колата си.

— Това, което направи, беше глупаво. — После гласът й омекна. — Но ти благодаря…