Реймънд Хури - Последният тамплиер

Райли наблюдаваше със задоволство как Тес отваря кутия с локум, как гълта лакомо едно голямо парче, а от пръстите ѝ капе захарен сироп.

- Този ваш човек тук е направо божествен! - отбеляза тя, преди да сложи в устата си второ парче локум. - Опитай, страхотно е! Така и не можах да му се наситя, когато бях тук предишния път.

- А Ванс по какъв случай беше дошъл? - попита Райли, докато си вземаше парче от кутията.

- Баща ми работеше на едни разкопки, недалече от Араратската аномалия. Уилям Ванс изгаряше от любопитство да погледне за какво става въпрос, та баща ми го покани - отговори Тес.

После разказа как през 1959 година един разузнавателен самолет „U-2", на връщане от мисия над Съветския съюз, решил да направи няколко снимки и над района на Турция, които силно заинтригували аналитиците на ЦРУ. И продължили да поддържат интереса им години наред. Накрая информацията изтекла някак си и през 90-те години снимките най-сетне станали публично достояние. Предизвикали истинска сензация.

Оказало се, че високо в планината Арарат, недалече от върха ѝ, имало нещо, което много приличало на кораб. Близките кадри разкривали, че става въпрос за три огромни извити дървени греди, наподобяващи част от корпуса на гигантски плавателен съд.

- Ноевият ковчег - кимна Райли, припомняйки си вестникарските заглавия от онези години.

- Проблемът обаче бил, че дори и в края на Студената война районът си оставал все така чувствителен. Планината се намира само на осемнадесет километра от руската граница, и по-малко от тридесет - до Иран. Все пак шепа хора получили разрешение и се опитали да се изкатерят там, за да проверят за какво всъщност става въпрос. Един от тях е бил Джеймс Ървин, астронавтът. След като стъпил на Луната, той станал фанатичен християнин. Та Ървин направил опит да се покатери там, за да разгледа аномалията отблизо. При втория си опит обаче паднал и умрял.

Лицето на Райли се свъси.

- Е, ти какво мислиш? Наистина ли е Ноевият ковчег?

- Мнението на учените е, че не е. Просто чудато скално образувание.

- Но какво е твоето лично мнение?

- Нито един човек не е успял нито да го достигне, нито да го докосне. Единственото сигурно е, че легендата за някакъв потоп и за мъж с голям кораб, в който приютява множество животни, се съдържа в писания, датиращи още от времето на разцвета на Месопотамия, предхождащи написването на Библията с хиляди години. Което ме кара да мисля, че нещо подобно може би наистина се е случило. Не че целият свят е бил наводнен. Просто някаква голяма област от него, при това точно в този регион. И един човек е успял да оцелее, за да разкаже историята си на света.

В тона ѝ имаше нещо ужасно категорично, направо безпрекословно, на което Райли не бе в състояние да устои. Не че вярваше особено на легендата за Ноевия ковчег, но...

- Странна работа - отбеляза замислено той.

- Кое по-точно?

- Досега си мислех, че археолозите гледат на загадките на древността с далеч по-отворено съзнание, отколкото останалите хора, и може би с някакво непрекъснато удивление какво ли се е случило в онези далечни времена. А твоят подход е толкова рационален, толкова аналитичен. Този подход не отнема ли част от магията?

Тя обаче не виждаше никакъв парадокс в подобно отношение.

- Аз съм учен, Шон. И съм точно като теб. Боравя със сигурни факти. Когато се заема с някакви разкопки, търся доказателства за това как хората са живели и умрели, как са водили войните си и са градили градовете си... Митовете и легендите оставям на други.

- Значи, щом нещо не може да бъде обяснено по научен път...

- Тогава вероятно не се е случило - кимна тя. После остави кутията с локум, изтри устните си със салфетка и се излегна лениво с лице към него. - Искам да те питам нещо.

- Давай!

- За тогава, на летище „Кенеди".

- Да?

- Защо не ме смъкна от самолета? Можеше да ме арестуваш, без да ти мигне окото, права ли съм? Защо не го направи?

От дяволитата ѝ усмивка и от блясъка в очите ѝ той веднага разбра накъде клони. Безспорно беше решила да поеме нещата в свои ръце, което беше много добре предвид, досадното му колебание как да постъпи. Засега обаче реши да се задоволи с едно уклончиво:

- Не знам точно. - Но после допълни: - Сигурно съм знаел, че ще се държиш като истински трън в задника и ще опищиш целия самолет и после терминала, ако те бях свалил.

- Можеш да бъдеш напълно сигурен - прошепна тя и се приближи.

Той почувства как сърцето му забива лудо, но все пак се помести леко, сведе поглед към нея и каза: