Реймънд Хури - Последният тамплиер

- Освен това си казах, какво пък! Нека да видим дали е чак толкова умна, за колкото се мисли!

Тя продължи да се приближава към него. Лицето ѝ вече се намираше само на сантиметри от неговото, а очите ѝ го обхождаха. Усмивката ѝ се разшири, когато каза:

- Брей, колко благородно от твоя страна!

Небето, гората, огънят... Всичко беше перфектно. Райли усети топлината на устните ѝ, които го подканяха нежно, и за миг като че ли всичко друго изчезна. Останалата част от света просто престана да съществува.

- Ами, как да ти кажа... Такъв съм си аз - благороден. Особено когато някой е тръгнал съвсем сам на... поклонение.

Тя отвори леко устни и прошепна:

- Като имам предвид, че си тук, за да ме защитаваш, може да се каже, че си нещо като мой личен... рицар тамплиер.

- Нещо такова.

- А наясно ли си - погледна го дяволите тоя, - че според официалния наръчник на тамплиерите сега би трябвало да останеш на пост цяла нощ, докато поклонниците спят?

- Сигурна ли си?

- Глава шеста, алинея четвърта. Можеш да провериш.

Боже, усещането беше направо нереално!

- Смяташ ли, че ще можеш да се справиш?

- Няма проблеми. Това ни е работата на нас, тамплиерите.

Тя се усмихна.

И той не издържа - наведе се и я целуна.

После се приведе по-близо и целувката стана по-настойчива. Двамата се сляха един в друг, забравили за всичко около себе си, превърнали се в една мисъл, обладани от мистичния прилив на чувства, ухания и вкусове.

И тогава стана нещо.

До болка познатото му прищракване, което отнесе на мига съзнанието му към областите на мрака, към лицето на опустошената му майка и към мъжа във фотьойла, с безжизнено отпуснати ръце, към пистолета, лежащ най-невинно на килима до него, и към стената отзад, опръскана с кръв.

Райли се дръпна.

- Какво? - простена замечтано Тес.

Той се свъси вътрешно и седна, изпънал рязко гръб. Погледът му се беше отнесъл някъде много далече.

- Това... като че ли не е много добра идея.

Тя се надигна, прокара ръка през косата му, придърпа го към себе си и прошепна:

- Смея да не се съглася с вас, господине! Смятам, че идеята е много, много добра!

И пак го целуна, но точно в мига, в който устните им се сляха, той отново се дръпна.

- Сериозно говоря.

Тес се изправи на лакът, изгубила ума и дума. А той просто я изгледа отчаяно.

- Господи, ама ти наистина говориш сериозно! - После наклони глава и дяволитата ѝ усмивка се върна. - Да не би това да е някакво въздържание по случай Великите пости?

- Нищо подобно.

- Добре де, тогава за какво става въпрос? Не си женен. Напълно съм убедена, че не си и гей. А последния път, когато се видях в огледалото, ми се стори, че не изглеждам никак зле. Тогава какъв е проблемът?

- Трудно е за обяснение.

- Нищо, ти опитай.

- Знам, че почти не се познаваме и може би аз самият избързвам, обаче наистина много те харесвам и... има някои неща около мен, които може би трябва да знаеш, дори и ако... - Не довърши, но смисълът беше повече от ясен: „Дори и ако в резултат на откровението си те загубя". - Става въпрос за баща ми.

Това буквално я слиса.

- И какво общо има всичко това с нас? Ти ми каза, че си бил малък, когато той е умрял, и че ти се е отразило много силно. - Видя го да примигва. Още от мига, в който той беше споменал за това преживяване, тя усети, че напипва най-болезненото му място, но сега реши, че е крайно време да знае. - Какво точно се случи?

- Той се самоуби. С пистолет. Без никаква причина.

Дълбоко в себе си Тес усети как въздъхва успокоено.

Въображението ѝ я беше отправило към още по-мрачни кътчета на миналото му.

- Как така без никаква причина? Все трябва да е имало някаква?

- Точно там е въпросът. Причина нямаше. Или поне нищо смислено. Той никога не бе изпадал в мрачни настроения. Впоследствие разбрахме, че е бил болен, че е страдал от депресия, но и за нея нямаше никаква причина. Имаше хубава работа, която много обичаше, живеехме доста добре, имаше любяща съпруга. По всички външни признаци можеше да се смята, че е имал страхотен живот. Но това не му попречи да си пръсне мозъка.

Тес се приведе към него и прошепна:

- Това е истинска болест, Шон. Медицинско състояние, химически дисбаланс, както искаш го наречи. Ти сам го каза — баща ти е бил болен.

- Да, знам. Проблемът обаче е, че заболяването е генетично. Вероятността и аз да го развия е едно към четири.

- Да, но вероятността да не го развиеш е три към четири! - усмихна се тя. Но като видя, че не е успяла да го убеди, попита: - Пиел ли е някакви лекарства?