Реймънд Хури - Последният тамплиер

Мартин усети силен пристъп на вина заради несправедливите мисли, които си беше позволил да таи за този човек.

- Седни до мен - подкани го Емар. И след няколко секунди, през които старецът се опитваше да си поеме въздух, започна: - В продължение на много години нашият Орден пази една тайна, известна само на малцина сред нас. В началото тя е била известна само на деветима. И оттогава насам само деветима тамплиери са имали честта да я съхраняват. Тази тайна лежи в основите на нашия Орден, именно тя е източникът на страховете и завистта, които Църквата таи към нас!

Емар говори цяла нощ. Отначало Мартин просто не можеше да повярва, после неверието му бе заменено от нарастващ ужас, дори възмущение, но като имаше предвид, че тази история излиза от устата на Емар, дълбоко в себе си той си даваше сметка, че разказът не би могъл да бъде фантазия.

Колкото повече говореше умиращият рицар със слабия си, треперлив глас, толкова повече Мартин се изпълваше с осъзнаването на мисията си. Гневът му се замени с благоговение, а след това с пронизващо цялото му същество чувство за благородството на тяхната цел. Емар му беше като баща, а искрената отдаденост на стария рицар имаше огромна тежест в неговите очи. Истината проникваше бавно, но сигурно в душата му, изкристализираща все по-ярко с всяка следваща дума на Емар.

Когато слънцето изгря, двамата продължаваха да говорят. Накрая, когато Емар завърши разказа си, Мартин остана смълчан за известно време. Накрая попита:

- Какво точно искаш от мен?

- Написах едно писмо - каза му Емар. - Писмо, което трябва да бъде занесено на Великия магистър в Парижкия храм. Никой друг не трябва да го вижда. - После подаде увитото в намаслена кожа писмо на Мартин, който установи, че не може да го разчете. - Шифровано е - кимна той. - За всеки случай, да не би да попадне във вражески ръце.

Емар замълча, погледна навън и продължи:

- Още сме на вражеска територия, а вие сте само четирима. Останете заедно дотогава, докато трябва, но после се разделете на две двойки. Тръгнете към Париж по различни пътища. Направил съм още едно копие от писмото. По едно за всяка двойка. Постарай се да обясниш на останалите важността на мисията, но в никакъв случай, повтарям, за нищо на света не им разказвай истината, докато не си убеден, че те грози неминуема смърт!

Мартин се загледа в лицето на стареца и попита:

- А какво ще стане, ако всички умрем по пътя? Какво ще стане тогава с нашия Орден?

- Има и други - успокои го Емар. - Някои са в Париж, други - по други места. Истината никога няма да бъде изгубена. - Поспря, за да си поеме дъх, след което продължи: - Някои от нещата, за които пише в писмото, са известни само на мен, макар да си мисля, че Хю може би също се е досетил за известна част. Но той никога няма да започне да те разпитва. Може и да не е наш брат, обаче е мъж, на когото може да се вярва безпрекословно. На Хю можеш да се довериш така, както аз се доверявам на теб!

После Емар бръкна във вътрешността на коженото си палто и извади оттам друго пакетче, увито в намаслена кожа.

- Сега вземи второто писмо и го дай на другата двойка.

- На Хю ли?

- Не - поклати глава старият рицар. - Той не е член на нашия Орден, а е възможно да настъпи момент, когато Великият магистър на Храма в Париж да е склонен да се вслуша единствено в думите на истински брат. Всъщност, смятам, че именно Хю трябва да бъде твоят спътник.

Мартин кимна замислено, след което пророни:

- А с теб какво ще стане?

Емар се закашля, изтри устата си и младият рицар забеляза кръвта.

- Досега имахме късмет, но трябва да знаеш, че ви очакват множество опасности. Ако ви съпътстват болни или ранени, няма да можете да напредвате бързо. Нито после, нито сега. А както вече казах, моето пътешествие е към своя край.

- Не можем да те оставим тук - запротестира Мартин.

Скърцайки със зъби от болка, Емар докосна ребрата си и промълви:

- След злополуката на кораба имах късмет, че изобщо успях да стигна и до тук. Голям късмет при това. А сега вземай писмата и тръгвай! По един или друг начин, ти трябва на всяка цена да стигнеш до Париж! Не забравяй, че на плещите ти вече лежи огромен товар!

Мартин от Кармо кимна, а после протегна ръце и притисна до себе си своя най-добър приятел и наставник. После се изправи и излезе навън, където го очакваха другите.

Каза им няколко думи, след което те се обърнаха и погледнаха към Емар от Вийер, който кимна на всички подред, после се изправи бавно на крака и се насочи нестабилно към кладенеца. В ръцете си държеше уреда с ръчките. Мартин гледаше като зашеметен как старият му приятел разбива устройството в каменната стена, а после парче по парче го пуска в кладенеца.