Реймънд Хури - Последният тамплиер

В този момент той си даде сметка, че тази дяволита нейна усмивка определено му харесва. Всичко в нея го привличаше. Спомни си въодушевлението, което се изписа на лицето ѝ, когато зърна копието на декодера в залата днес. Усещането беше заразително. Тази жена все още бе в състояние да изпита силно, истинско, неподправено удоволствие от живота - нещо, което като че ли убягваше на повечето хора в наши дни, а лично на него му бе убягвало откакто се помнеше.

- Виж какво, Тес, знам колко важно е всичко това за теб, но...

Тя веднага се възползва от кратката пауза:

- Ами ти? Какво означава всичко това за теб?

Той примигна, напълно неподготвен за въпроса. Не беше свикнал да го разпитват за вътрешните му мотиви. Не и когато работеше по някакъв случай. Мотивите бяха даденост. Или поне обикновено беше така.

- Какво имаш предвид?

- Питам те дали пъхването на Ванс зад решетките е единственото, което те вълнува във връзка с този случай?

За него отговорът беше пределно прост:

- На този етап не мога да си позволя да гледам на нещата по друг начин.

- Въобще не ти вярвам! - разпали се тя. - Стига де, Шон! Не се опитвай да ме заблуждаваш, че и ти не си заинтригуван! Та те са написали закодирано послание, за бога! Писали са за нещо, от което е зависело цялото им бъдеще! И точно заради това нещо са ги изгорили на клада, изтребили са ги, разбили са напълно техния Орден! Не те ли гложди поне малко любопитство какво точно е заровено в онзи стар гроб там?!

На Райли му беше доста трудно да устои на ентусиазма, който се излъчваше от цялото ѝ същество.

- Нека първо го заловим. Вече твърде много хора загинаха заради това.

- Много повече, отколкото си мислиш! Ако включиш и всички тамплиери, които са загинали в онези години!

Думите ѝ го накараха да погледне на ситуацията по начин, по какъвто той не я бе виждал до този момент. За първи път започна да си дава сметка за значимостта на онова, с което си имаха работа. Но същевременно знаеше, че по-голямата картина ще трябва да почака. На този етап негов приоритет беше единствено обирът на музея „Метрополитън".

- Виждаш ли, ето за това не исках да те въвличам повече в тази работа! Както виждам, ти си вече доста навътре в нея, а това определено ме тревожи!

- И въпреки всичко ми се обади.

Ето я отново - тази игрива усмивка.

- Добре де, вярно. Струваше ми се, че бихме могли да се възползваме още малко от помощта ти. С малко повече късмет можем и да успеем да го хванем, докато пресича някоя граница, но междувременно няма да е зле някои от нашите хора да го очакват във Фонсалис, където и да се намира той.

Тес натисна бутона на асансьора и отбеляза:

- Веднага си слагам шапчицата за гениално мислене.

Загледа се в нея - ъгълчетата на устните ѝ извити лекичко, зелените ѝ очи - проблясващи дяволито. Поклати глава и не успя да се въздържи да не се засмее.

- Откакто те познавам, имам чувството, че никога не си я сваляла.

- О, историята познава и други случаи! - изчурулика тя и го погледна игриво. - Макар и твърде рядко.

Чуха се две тихи иззвънявания и вратите на асансьора се разтвориха. Вътре нямаше никой. Райли я проследи как влиза и ѝ напомни:

- И ще бъдеш внимателна, нали?

- Нищо подобно! Възнамерявам да бъда напълно, безогледно, непростимо безразсъдна! - изрече тя, като задържаше вратите.

Не му се предостави възможност да отговори, защото точно в този момент вратите се затвориха и тя изчезна от погледа му. Райли остана така за момент, все още с образа на усмихнатото й лице в съзнанието си, но познатото иззвъняване на друг пристигащ асансьор бързо го върна към мрачната действителност.

Когато излизаше от сградата, Тес продължаваше да се усмихва. Вече бе сигурна, че между нея и Райли действително става нещо, и усещането ѝ харесваше. Не беше танцувала този танц доста отдавна - и както в чувствата, така и в работата ранната фаза ѝ допадаше най-много - направо обожаваше изправянето пред неизвестното. „Само стой и гледай как се прави аналогия между археологията и мъжете!" - помисли си тя. Но после се намръщи, когато си даде сметка, че както и в археологията, така и в началото на дадена връзка, мистерията и оптимизмът никога не успяваха да оправдаят надеждите ѝ.

Но може би този път всичко щеше да бъде различно. И на двата фронта.

Да бе, как не!

Едно нещо не ѝ даваше мира в хладната пролетна привечер - и това беше настояването на Де Анджелис, че тайната има нещо общо с алхимията. Тази мисъл я беше обсебила, но колкото повече я разнищваше, толкова по-невероятна ѝ се струваше. При все това пратеникът на Ватикана изглеждаше напълно убеден в истинността ѝ. Формула за превръщането на оловото в злато. Кой не би положил максимални усилия, за да я скрие от очите на жадните за богатства?! Не, не. Нещо определено не се връзваше.