Реймънд Хури - Последният тамплиер

Най-интригуващито от всичко бе забележката на Емар, че бурята е била знак за Божията воля. Че той е искал морето да погълне онова, което са носели, и да го погребе завинаги. Откъде накъде? А после идваше и въпросът с размерите на въпросното нещо. Мощехранителница. Дребно ковчеже. Какво толкова важно би могло да съдържа то, че стотици мъже да убиват и да умрат за него?

Фонсалис.

Ако искаше да остане в играта, трябваше веднага да разбере къде е това място.

Очевидно ѝ предстоеше нова поредица от безсънни нощи.

Знаеше също така, че ще ѝ се наложи да проведе няколко трудни разговора с майка си, в които да ѝ каже, че вероятно ще минат малко повече дни, докато пристигне при тях в Аризона.

Де Анджелис се отби за кратко в стаята си в общежитието. Потънал в мрачни мисли във връзка с надвисналия проблем, той се отпусна на ръба на твърдото си легло и набра Рим. Свърза се директно с колега, доста отдалечен от кръга на кардинал Мауро Бруньоне. Точно сега не желаеше да му бъдат задавани провокиращи въпроси.

Напълно наясно, че предимствата, с които доскоро бе разполагал в проследяването на четиримата рицари, бяха отдавна изгубени, и също така давайки си сметка, че близостта до разследването, която му бяха осигурили, вече не служеше изобщо на тяхната цел, той знаеше, че не след дълго ще му се наложи да тръгне по свой собствен път.

Даде съответните заповеди, за да се подсигури, че всичко ще си бъде на мястото, когато реши да тръгне, защото, ако се стигнеше дотам, щеше да се наложи да действа много бързо.

След като свърши тази работа, той извади от куфарчето си няколко снимки. Разгърна ги на леглото си и ги разгледа една по една. Как Тес влиза и излиза от Федерал Плаза. Как излиза и се връща в къщата си. В кабинета ѝ в института „Манукиан". Снимки в далечен план, в среден, в близък.

Дори и поставена в неясната двуизмерност на фотографията, тя излъчваше същата самоувереност и решителност, които демонстрираше и в истинския живот. Освен това беше доказала, че е пълна с въображение и ентусиазъм. За разлика от агентите на ФБР, тя се бе отърсила бързо от ограниченото възприятие на нападението като обикновено кражба.

Нейните професионални познания, отдавнашното ѝ познанство с Уилям Ванс, още преди той да я отвлече - всичко това я превръщаше и в много полезен съюзник, и в изключително опасен противник.

Де Анджелис докосна една от снимките, като почука с пръст по челото ѝ. Умно момиче. Умно, страшно умно при това! Ако някой въобще успееше да разбули тази загадка, той преспокойно би заложил точно на нея. Но паралелно с това свещеникът знаеше, че тя надали ще пожелае да сподели откритието си с тях. Със сигурност щеше да се наложи да ѝ бъде отнето със сила.

Каза си, че ако тя остане тук, в Ню Йорк, само ще го улесни. Нямаше да му се налага да се занимава с нея. Тя щеше да бъде просто извън общата картина. Той щеше да се погрижи за останалите, а доколкото зависеше от него, тя щеше да продължи да се радва на живота.

Ако обаче реши да се включи в преследването, щеше да му се наложи да я очисти. А точно в този случай за него щеше да бъде по-лесно и по-чисто, ако я елиминира далеч от Ню Йорк.

Съвсем скоро времето щеше да покаже по кой от двата пътя ще му се наложи да тръгне.

49.

Тес бе загубила всякаква представа за времето, но от разхвърляните около нея чаши кафе, както и от количеството кофеин, протичащо през вените ѝ, се досещаше, че вероятно са минали доста часове, откакто се бе заковала пред своя компютър в института „Манукиан".

Офисът беше пуст. Гълъбите и врабчетата навън също си бяха легнали отдавна, а градината тънеше в пълен мрак. Чакаше я още една дълга, разочароваща нощ.

Последните два дена ѝ бяха като в мъгла. Беше отишла в библиотеката на Колумбийския университет, беше останала там, докато накрая буквално не я изритаха, защото трябваше да затварят. Това стана в единадесет вечерта.

Беше се прибрала вкъщи малко след полунощ с цяла камара книги под мишница. Зае се да ги преглежда една по една, докато накрая не я обори сънят - точно когато слънцето облизваше с първите си лъчи прозореца на спалнята ѝ. Но само след час и половина бе стресната безмилостно от алармата на радиочасовника до леглото ѝ.

И сега, с помътнели очи и тъмни сенки под тях, тя продължи да преглежда малката планина от книги на бюрото ѝ, част от които бе донесла със себе си, а друга част - от института. Отвреме навреме нещо проблясваше в съзнанието ѝ и тя веднага го въвеждаше за търсене в интернет, благославяйки търсачката „Гугъл" за часовете, които ѝ беше спестила, и проклинайки невинната машинка всеки път, когато не успяваше да ѝ подаде нищо смислено.