Реймънд Хури - Последният тамплиер

Възрастният рицар извика от болка, ала стисна зъби и се изправи на крака, притиснал едната ръка към гърдите си. Емар отказа предложението за помощ на младия си събрат и не пожела да пусне торбата, макар да бе пределно ясно, че тежестта и обемът ѝ допринасяха значително за болката в ребрата му.

Едва успяха да се качат в спасителната лодка, която вече се намираше на едно ниво с палубата на галерата. С огромна скръб Мартин от Кармо видя как „Фалкън Темпъл", Храмът на сокола, се надига за последен път над вълните, а после потъва завинаги в ненаситната им паст. Последна над вълните остана дългата греда, която завършваше с красивата глава на сокола. Звукът от разчупването ѝ беше напълно заглушен от демоничния вой на вятъра и късащото сърцата цвилене на конете.

Оглеждайки лицата на останалите осем мъже в спасителната лодка, Мартин видя в очите им същия чудовищен потрес, който бе изпълнил и неговата душа. Нова гигантска вълна - и корабът окончателно се превърна в история.

Вълните и вятърът се наговориха и започнаха да подмятат спасителната лодка като перце. Ала капитанът успя да организира шестима от оцелелите деветима да гребат и да изхвърлят водата. Мартин гребеше, вперил невиждащо поглед напред, изцеден от умора и отчаяние. Изгониха ги от Светите земи, а сега изгубиха и „Фалкън Темпъл". Питаше се колко ли дълго ще оцелеят, дори и да достигнат сушата. Където и да се намираха, ясно бе, че са далеч от къщи, че се намират дълбоко във вражеската територия и почти неспособни да се отбраняват и срещу най-невинния от тях.

Спасителната лодка пореше морето в продължение на часове. Най-сетне вълните като че ли понамаляха и всички зърнаха сушата, която техният събрат беше видял по-рано. Не след дълго вече изтегляха лодката на пясъка, към безопасното прикритие на брега. Бурята продължаваше да вилнее, студеният дъжд не се отказваше да ги шиба с иглите си, но сега поне вече имаха здрава почва под краката си.

Решиха да пробият лодката с мечовете си, след което я бутнаха обратно в морето, което продължаваше да бъде бурно, въпреки преминаващото вече око на щорма. Никой, озовал се случайно на брега, не трябваше да разбира за присъствието им тук. Хю им съобщи, че вече били поели на север, когато бурята ги настигнала, и според него галерата е била завъртяна около остров Кипър, след което избутана напред в северна посока. Като изходи от познанията на морския вълк, както и от собствения си опит, Емар от Вийер реши да избягват брега и да се насочат навътре, преди да тръгнат на запад в търсене на друго пристанище.

Хълмистите земи наоколо скоро се превърнаха в тяхно убежище от напора на вятъра и от недоброжелателните погледи на непознати. Не че имаше особена опасност - досега не бяха зърнали никого, не бяха чули нищо, освен писъците на бурята. Не се виждаха дори и диви животни, които най-вероятно се бяха скрили, за да се спасят от кошмарното време.

По време на продължителния им и изтощителен преход Мартин забеляза, че състоянието на Емар се влошава все повече и повече. Ударът в гърдите, който беше получил, бе наистина силен и сега тялото му очевидно започваше да се предава. На пръв поглед недосегаем за болката, която го пронизваше, по-възрастният рицар продължаваше да крачи упорито напред, стиснал здраво с една ръка огромната кожена торба, а с другата - притискащ гърдите си.

Когато зърнаха града пред себе си, внезапно бяха обзети от страх, че ще им се наложи да се бият в настоящото им състояние. Защото те не само бяха ранени и крайно изтощени, но и не разполагаха с много оръжие. Този страх скоро беше заменен от надеждата, че там могат да намерят някаква храна. Но не след дълго и страхът им, и надеждата се оказаха неоснователни.

Градът беше изоставен, къщите му - празни. В центъра му се извисяваха останките на църква. Стените на църквата бяха непокътнати, ала от покрива ѝ беше останал единствено скелет от изгорели греди, поддържани единствено от високите каменни колони. Трудно можеше да се определи кога точно се е случило това обругаване. Със сигурност преди повече от няколко седмици, дори месеци; а най-вероятно - преди години.

В двора на църквата огромна плачеща върба спускаше голите си клони над изоставен кладенец.

Оцелелите пътници на „Фалкън Темпъл" се отпуснаха предпазливо на земята, за да си починат. В най-лошо състояние беше Емар от Вийер. Мартин тъкмо беше отишъл да му донесе вода от кладенеца, когато до ушите му достигна някакъв странен звук - мелодичният напев на звънчета. Разнебитените мъже се разпръснаха и се скриха.