Реймънд Хури - Последният тамплиер

Но победата им не беше пълна. В разгара на схватката бяха загинали двама моряци и двама рицари. Бяха останали петима, в това число раненият вече Емар.

От друга страна, вече разполагаха и с коне, и с оръжия.

След като погребаха мъртвите, оцелелите прекараха нощта край стените на разрушената църква, като се редуваха да стоят на пост. Само Мартин не успя да затвори очи. В главата му се блъскаха какви ли не мисли, а сетивата му се бяха изострили до краен предел.

От вътрешността на църквата, там, където бяха оставили Емар, се чу шумолене. Мартин знаеше, че възрастният му събрат е в агония - на няколко пъти го бе чул да плюе кръв. Изправи се и пристъпи обгорения портал на църквата. Емар не беше там, където го беше оставил. Мартин плъзна поглед в мрака и забеляза стария рицар, приседнал до малък огън, чиито пламъци се издигаха на тънки струйки през порутения покрив. Когато се приближи, забеляза, че Емар пише нещо. Беше писмо. До него се намираше и някакво странно приспособление с много ръчки и лостове, което Мартин никога до този момент не беше зървал.

Емар вдигна глава и очите му проблеснаха.

- Добре, че дойде. Имам нужда от твоята помощ - изрече той с дрезгав глас.

Мартин се приближи колебливо.

- Какво мога да направя за теб?

- Изглежда, че силите ми ме напускат - рече Емар и се прокашля. - Ела тук!

Изправи се и като вдигна кожената торба, поведе Мартин по-навътре в църквата, където подът беше съставен от плочи, върху някои от които имаше имена и дати. Младият рицар осъзна, че това са гробове.

- Тази ще бъде! - отсече Емар, като спря пред плоча, върху която се четеше думата „Ромити".

Мартин се втренчи неразбиращо в Емар, не особено наясно какво точно се очаква от него. Старият рицар се усмихна болезнено и каза:

- Моля те да я вдигнеш.

Без повече обяснения, Мартин извади меча си и повдигна надгробната плоча.

- Задръж я така - каза Емар, коленичи и пъхна кожената торба в тъмния отвор. После кимна и добави: - Мисля, че така е добре.

Много внимателно Мартин върна плочата на мястото ѝ. Емар я прегледа, за да се увери, че намесата им ще остане незабелязана. После се изправи на крака и се затътри обратно към импровизирания им лагер, където се отпусна немощно на земята.

Мартин се огледа в мрака, обзет от противоречиви мисли. Когато Емар от Вийер за първи път го бе поканил да стане член на Ордена, той се бе почувствал поласкан и щастлив. За първите три години тази чест се бе оказала напълно оправдана - рицарите тамплиери действително бяха благородна група изключително храбри мъже, посветили се на Бога, на човечеството и на Църквата. Но сега, когато Светите земи бяха изгубени, какво щеше да стане с тях? Вече нямаше абсолютно никаква представа за тяхната цел.

На повърхността на съзнанието му изплуваха и други мисли, които от доста време не му даваха мира. С течение на времето си беше дал сметка за някакво неизказано напрежение сред членовете на Ордена. От откъслечните фрази, които бе дочул оттук-оттам, знаеше, че между Ордена и Църквата съществуват търкания. Там, където според него трябваше да има близки връзки и доверие, той усещаше недоволство и подозрения. Дотолкова, че Църквата бе отхвърлила скорошните им молби за подкрепления. И с този свой отказ за помощ бе предрешила окончателно съдбата на гарнизона в Акра. Възможно ли е Църквата нарочно да е пратила тамплиерите на сигурно заколение?

Той поклати глава, за да прогони тези светотатствени мисли. Разбира се, че не.

Но после се сети за тайните срещи, които Уилям от Божьо провеждаше с някои от старшите членове на Ордена. Срещи, от които всички те се връщаха свъсени и сумтящи. Старши членове, като например Емар от Вийер, чиято честност и откритост бяха сред качествата, които го правеха толкова близък приятел на Мартин. После дойдоха орнаментираното сандьче и тайнствените слова, разменени между Емар и Великия магистър, преди да се качат на „Фалкън Темпъл". А сега и това.

Може ли да му има доверие?

- Мартин!

Стреснат, той се обърна към Емар, чието лице беше разкривено от болка. Обичайният му мощен глас се бе превърнал в тихо гъргорене.

- Знам какво си мислиш. Но повярвай ми, че когато ти кажа... Има някои неща, които ти трябва да знаеш, ако искаш нашият Орден да оцелее! Уилям ми повери познанието и мисията, но... - Не успя да довърши. Закашля се силно, после изтри уста и се насили да продължи: - И двамата сме наясно, че моето пътуване свършва дотук. - Вдигна ръка, за да възпре протеста на младия човек. - Затова сега трябва да поверя това познание на теб! Налага се ти да довършиш мисията, която аз едва започнах.