Реймънд Хури - Последният тамплиер

- Свързано е с Тес. Нещо се е случило! Нека да открият местоположението на телефона ѝ!

Едно сиво волво пъплеше бавно по магистралата Бруклин-Куинс покрай Ист Ривър, насочвайки се към моста „Бруклин".

Три коли зад волвото, на безопасна дистанция от него, се намираше тъмносив форд, управляван от човек, който имаше гадния навик да хвърля през прозореца угарки от цигари, без да си прави труда да ги изгаси.

34.

Още преди да отвори очи, Тес усети мириса на тамян. А когато ги отвори, видя около себе си стотици запалени свещи, чиито жълтеникави пламъци хвърляха меки отблясъци в стаята, в която се намираше.

Лежеше като че ли на някакъв килим - стар турски килим наистина. Пръстите ѝ усетиха грубата му, износена повърхност. Когато започна да идва на себе си, си спомни за срещата си с Бил Ванс и през тялото ѝ преминаха студени тръпки. Ала него го нямаше тук. Тя беше сама.

Изправи се бавно, но ѝ се зави свят. Въпреки това се насили да се изправи някак си на крака. Почувства остра болка в лявата страна на гърдите си и още една - в бедрото. Сведе поглед надолу, опитвайки се да се сети какво точно се беше случило.

Той ме простреля! Направо не мога да повярвам, че наистина го направи! Обаче не съм мъртва. Защо?

Разгледа дрехите си в търсене на издайническите дупки от куршуми, продължавайки да се пита защо все още диша. После забеляза две петна, където беше уцелена - двете места, където дрехите ѝ бяха обгорели. И после спомените ѝ започнаха да се връщат - за Ванс и за пистолета, който той държеше. Тес осъзна, че той не е искал да я убие, а само да я извади от строя за известно време, а пистолетът, с който стреля, вероятно е бил електрошоков.

Не че от тази мисъл ѝ стана кой знае колко по-добре. Оглеждайки се с все още замъгления си поглед, тя постепенно си даде сметка, че се намира в някакво подземие. Голи стени, каменни плочи по пода, нисък таван, поддържан от дебели колони. Никакви прозорци. Никакви врати. В единия от ъглите зърна дървена стълба, извеждаща нагоре към мрак, до който светлината на свещите не можеше да достигне. Навсякъде се виждаха безформени купчинки размекнат восък.

Постепенно съзнанието ѝ подсказа, че това място бе нещо повече от подземие. Тук живееше някой. До една от стените се виждаше походно легло, а ролята на нощно шкафче се изпълняваше от стара дървена щайга, поставена до него. Върху нея се мъдреха купчини книги и вестници. В противоположния край на леглото се виждаше дълга маса. До нея - въртящ се стол. Двата края на масата бяха отрупани с още повече книги, вестници и хартия, а точно в средата, обграден тържествено от други свещи, почиваше декодерът от музея.

Зърна дамската си чанта, хвърлена на пода до масата, и веднага си спомни за мобилния си телефон. Той беше позвънил, преди тя да изпадне в безсъзнание. Спомни и как се опита да го напипа в чантата си, докато все още звънеше - почти беше сигурна, че успя да установи връзка с този, който я търсеше. Направи крачка напред, за да вземе чантата си, но в този момент внезапен шум я накара да се извърти уплашено. Разбра, че шумът идва от горния край на стълбата - отваряне и затваряне на врата, последвано от метално прещракване. После стъпки, слизащи по стълбата и мъжки крака, появяващи се в сянката. Мъжът бе облечен с дълъг шлифер.

Когато той се показа, тя бързо отстъпи. Уилям Ванс я гледаше и се усмихваше. За миг тя се зачуди дали просто не е сънувала, че той е стрелял по нея с електрошоков пистолет.

Ванс пресече подземието, насочвайки се към нея. Държеше голяма пластмасова бутилка с вода.

- Много съжалявам, Тес - извини се любезно. - Но наистина нямах друг избор.

После взе някаква чаша, наля в нея вода и ѝ я подаде. После бръкна в джобовете си, извади блистер с таблетки.

- Заповядай! Изключително добро болкоуспокояващо. Вземи си едно хапче и изпий с него колкото се може повече вода. Ще ти помогне за главоболието.

Тес погледна към блистера и позна марката.

- Това е обикновен волтарол. Хайде, вземи! Ще се почувстваш по-добре!

Тя се поколеба, но взе една таблетка и бързо я глътна с водата, която беше в чашата. Той я напълни повторно и тя жадно погълна и нея. Все така зашеметена от случилото се, тя се вторачи в Бил Ванс, опитвайки се да фокусира погледа си в мътната светлина на свещите.

- Къде сме? Какво е това място?

Лицето му веднага придоби смутено изражение.

- Вероятно бих могъл да го нарека и мой дом.

- Дом ли?! Искаш да кажеш, че живееш тук?