Реймънд Хури - Последният тамплиер

Замлъкна, пое си дълбоко въздух и извърна очи. Повече от ясно бе, че всичко това е прекалено болезнено за него. На Tec ѝ се искаше да го накара да спре. Искаше ѝ се земята да се разтвори, да я погълне и да го освободи от нейното присъствие. Но вече беше прекалено късно. Той продължи:

- Лекарите казаха, че не могат да сторят нищо. Посъветваха Марта да направи аборт. Ани беше прекалено малка, за да оцелее в инкубатор, а с всеки изминал ден и шансовете на Марта да оцелее след тази бременност намаляваха все повече. Затова ние сторихме онова, което сме правили винаги - обърнахме се към енорийския си свещеник, отец Маккей, с въпрос как да постъпим.

Tec се сви уплашено, досещайки се какво точно е станало.

Изражението на Уилям Ванс стана още по-мрачно.

- Неговата позиция, всъщност, позицията на Църквата, беше повече от ясна. Той заяви, че това би било убийство. При това не какво да е убийство, а най-долното от всички възможни убийства. Немислимо престъпление. Каза, че сме щели да нарушим Божиите закони, най-вече заповедта „Не убивай". Каза, че ще отнемем човешки живот. Каза, че ще убием едно човешко същество, което се намира в самото начало на своя живот - възможно най-невинната от всички жертви. Жертва, която не разбира. Жертва, която не може да спори с нас. Жертва, която не може да ни умолява да се смилим над живота ѝ. После ни попита какво бихме сторили, ако можехме да чуем виковете ѝ, ако можехме да видим сълзите ѝ. И като че ли всичко това не беше достатъчно, та прибягна до последния си аргумент, с който окончателно ни лиши от избор: „Ако имахте детенце на една годинка, щяхте ли да го убиете? Щяхте ли да го пожертвате, за да спасите собствения си живот?! Не, разбира се, че не бихте го направили! Ами ако беше на един месец? На един ден? Кога точно започва да цъка часовникът на човешкия живот?" - Тук Ванс направи пауза, поклащайки глава при тежестта на спомена. - Та ние се нуждаехме от съвета му. И решихме - никакъв аборт. Ще се уповаваме на Бога.

- Много съжалявам! Много! - пророни Tec.

Но думите ѝ като че ли нямаха никакво значение. Уилям Ванс бе попаднал в някакъв свой свят. Когато го погледна в очите, забеляза, че тъгата му е заменена от необуздан гняв, който като че ли извираше от дълбините на душата му.

- Проявихме нечувана глупост да поставим живота си в ръцете на тези невежи, арогантни лицемери! Но никога повече! Никога! Ще направя всичко възможно да не го допусна! - Втренчи се в пустошта около себе си и продължи, сякаш насън: - За последните хиляда години светът се е променил значително. Животът вече няма нищо общо с волята на Бога или с изкушенията на дявола. Животът е просто научен факт. И е крайно време всички хора да го проумеят.

И в този миг Tec разбра.

Смръзна се, когато си даде сметка за абсолютната сигурност на осъзнатото.

Той е бил човекът в музея. Четвъртият рицар е бил самият Уилям Ванс!

В главата ѝ веднага нахлуха спомени за случилото се само преди няколко дни - за паниката, за разбеснелите се рицари, за стрелбата, за писъците и за всеобщия хаос.

- Veritas vos liberabit - откъсна се несъзнателно от устните ѝ.

Той я изгледа, а кафявите му очи я пронизаха с ярост, че тя е разбрала истината.

- Именно!

Трябваше да се махне оттук. Веднага. Ала краката ѝ бяха като заковани върху мократа трева. Чувстваше се като парализирана. И в този момент се сети за Райли.

- Много съжалявам, не трябваше да идвам тук - бе единственото, което успя да изломоти.

- Напротив, радвам се, че се отби. Компанията ти наистина ми е приятна, а и смятам, че точно ти най-добре би могла да оцениш онова, което правя.

- Моля те... Аз само... Опитвах се да... - проточи тя и точно в този момент краката ѝ като че ли отново се върнаха към живот. Отстъпи колебливо едва-две крачки, хвърляйки уплашени погледи наоколо, отчаяно опитвайки се да открие път за бягство. И точно в този момент звънна мобилният ѝ телефон.

Очите й се разшириха, когато се вгледа във Ванс. Продължи да отстъпва, обаче той пристъпваше заплашително към нея. Tec вдигна едната си ръка, а с другата бръкна в чантата си за телефона, който продължаваше да звъни.

- Моля те! - извика умолително.

- Недей! - изръмжа той.

И точно в този момент тя осъзна, че той държи нещо като пистолет в ръката си. Изглеждаше като играчка, с жълти линии по късата му, изрязана цев. И преди Tec да успее да помръдне или да извика за помощ - единствено пръстите ѝ успяха да напипат мобилния телефон в чантата, тя го видя как дръпна спусъка и въздуха между тях бе разцепен от искрата на две странни стрелички. Едната от тях я уцели в гърдите.