Реймънд Хури - Последният тамплиер

От леглото я гледаше Райли. Маската му беше свалена, а върху изсъхналите му устни се виждаше храбър опит за усмивка. Беше подпрян на три големи възглавници. Тес усети, че нещо в нея се преобръща.

- Здрасти - изрече тихо той.

- Здрасти - кимна тя и по лицето ѝ се изписа облекчение.

Почувства радост, каквото не бе изпитвала никога преди. Обърна се и като се опитваше да не привлича вниманието на лекаря и Елени, постави небрежно увитата си жилетка на малкото шкафче до леглото. После се приближи към Райли и погали нежно челото му. Погледът ѝ се плъзна по разраненото му лице и усети, че трябва да прехапе устни, за да не се разплаче.

- Радвам се, че отново си при нас - изрече тихо. Той сви рамене и очите му като че ли светнаха.

- От този момент нататък аз ще избирам къде ще прекарваме ваканциите си, става ли?

Лицето ѝ светна и този път не успя да прикрие сълзите си.

- Става. - После се обърна и отправи плувнал в сълзи поглед към доктора и съпругата му. - Благодаря ви! Аз... и двамата ви дължим живота си. Не знам изобщо как ще можем да ви се отблагодарим!

- Глупости! - махна с ръка доктор Мавромарас. - Тук си имаме една пословица, в която сс казва: „Няма нужда да благодарим за нещо, което е дълг". - После се обърна към Елени и двамата си размениха многозначителни погледи. - Сега ще ви оставим - изрече меко той. - Сигурен съм, че имате много, за което да си говорите!

Тес го видя как се обръща, за да излезе. Спусна се към него, прегърна го и го дари с по една целувка и на двете бузи. Въпреки тъмния си тен Мавромарас видимо се изчерви. После се усмихна скромно и излезе от стаята. Елени го последва.

Тес се обърна, за да се върне при леглото на Райли, и забеляза сгънатата жилетка, която стоеше като бомба с часовников механизъм на шкафчето до него. Почувства се ужасно, задето ѝ се налагаше да мами - както и тези благородни хора, които им бяха спасили живота, така и Райли. Нямаше търпение да му каже за находката си, но знаеше, че точно сега не е моментът.

И на това ще му дойде времето. Скоро.

С натежало сърце тя си наложи да се усмихне и пристъпи до леглото му.

Райли имаше чувството, че е бил в безсъзнание седмици наред. Мускулите му все едно не бяха неговите - бяха напълно схванати. А замаяността в главата му просто отказваше да изчезне. Един от клепачите му беше все още отчасти затворен.

Не си спомняше почти нищо, освен че застреля Де Анджелис и се хвърли със спасителната лодка в бушуващото море. Беше попитал Мавромарас как се е озовал тук, но лекарят бе в състояние да му даде само откъслечната информация, която самият той бе научил от Тес. На този етап обаче му беше напълно достатъчно, че я вижда здрава и права.

Опита се да се изправи още малко, но тялото му беше пронизано от непоносима болка и той се отпусна обратно на възглавниците.

- Как се озовахме тук?

Заслуша се внимателно във всичко, което му разказа Тес. Тя също имаше бяло петно в паметта си - от мига, в който беше зърнала чудовищната вълна до събуждането на плажа. Разказа му за удара по главата, който бе претърпял, как е закопчала заедно спасителните им жилетки, и после за вълната. Сети се да му каже и за дъската, която бе използвала като сал, и му показа раната от впилите се в ръката ѝ въжета. После поиска да знае защо турската патрулна яхта е стреляла по тях и Райли ѝ разказа за своето пътешествие - още от мига, в който Де Анджелис се беше материализирал от хеликоптера в Турция.

- Много съжалявам - изрече смутено тя, когато най-сетне дойдоха на въпроса. - Не знам какво ме прихвана тогава. Просто... сигурно не съм била с всичкия си, да те оставя така... Цялата тази бъркотия... тя... - Не намираше думи, с които да изкаже угризенията на съвестта си.

- Няма проблеми - успокои я той и по напуканите му устни пробяга усмивка. - Нека не говорим за това точно сега. И двамата оцеляхме, това е най-важното, не мислиш ли?

Тя кимна неохотно. После той продължи да ѝ разказва как през цялото време и за всичко е бил виновен свещеникът - как е убил собственоръчно онези мъже в Ню Йорк и как дори съвсем сам е започнал да стреля с оръдието на борда на „Карадениз". После ѝ разказа как бе застрелял Де Анджелис.

А след това заразказва за разкритията, които бе споделил с него кардинал Бруньоне.

Докато Райли ѝ разказваше за срещата си във Ватикана, Тес усети как я пробожда вина. Монументалната истина за онова, което бе открила днес на плажа, бе наелектризирала всяка пора в тялото ѝ. Но нямаше право да го покаже. Положи максимални усилия да си придаде слисана физиономия, да задава въпроси, но с всяка следваща фалшива реакция се намразваше все повече и повече. Искаше ѝ се да измъкне дневника от жилетката и да сподели истината с него веднага, на минутата. Ала не можеше да го направи.