Реймънд Хури - Последният тамплиер

84.

Следващите няколко дни изминаха като в сън. Сутрините Тес прекарваше с Райли, после излизаше на дълга разходка и за обяд се връщаше. Късно следобед отново излизаше, като обикновено ходеше до руините на замъка, откъдето наблюдаваше как слънцето се топи в проблясващите вълни на Егейско море.

Тази част от деня ѝ беше най-приятната. Седеше си там, размишлявайки за какво ли не, обгърната от уханието на градинския чай и лайката, което се носеше от хълма. Идиличната атмосфера я успокояваше, вдъхваше ѝ сили, даваше ѝ възможност да избяга от малката книжка в нейната стая, която непрекъснато напираше за внимание.

По време на разходките си срещаше много хора, които никога не се скъпяха за усмивки и винаги имаха време да се поспрат и да побъбрят с нея. До третия ден Тес бе разгледала повечето от малките улички и пътеки на града и вече се осмеляваше да отиде по-нататък.

Първо стигна до пасторалните пътеки на магаретата и козите, а оттам реши да изследва и скритите кътчета на острова. Веднъж бе направила дълга разходка до островчето Сан Емилианос, където бе обикаляла сред иконите на църквицата с варосани стени, а после бе крачила по плажа, наблюдавайки меланхолично морските таралежи, подредени по линията на прибоя. Освен това бе посетила и манастира Панормитис, където, за нейна огромна изненада, се бе запознала с трима атински бизнесмени около четиридесетте, отседнали в голите стаи, които ѝ бяха казали, че са дошли да си починат и да преживеят нещо, което ѝ се стори много странно - нещо, което те назоваха „подновяване".

Що се отнася до присъствието на Църквата, тук беше на практика невъзможно да се отървеш от него. Църквите бяха сърцето на всяко от местните селца. Като всички гръцки острови и Сими разполагаше с десетки параклисчета, разпръснати буквално на всеки склон. Накъдето и да се обърнеше човек, навсякъде срещаше доказателство за влиянието на религията.

Колкото и да беше странно обаче, Тес не се чувстваше потисната от този факт. Даже точно обратното. Църквата изглеждаше като органична, неотменна част от живота на острова - магнит, който сплотяваше жителите му и ги даряваше с успокоение и сили.

Състоянието на Райли се подобряваше с всеки изминал ден. Вече дишаше много по-леко, отоците по устните и около очите му бяха спаднали, а восъчната бледност по бузите му беше изчезнала. Вече бе започнал да става и да обикаля къщата, а тази сутрин дори каза, че могат да останат тук завинаги, скрити от целия свят. Не че можеше да го направи. Даваше си сметка, че трябва да започне да урежда завръщането им. Днес Тес излезе от къшата с усещането, че на крехките си рамене носи товара на целия свят. Виждаше се, че е крайно време да се изправи очи в очи с проблема и да разкаже на Райли за онова, което беше намерила.

Останалата част от сутринта беше прекарала в Маратунда, откъдето си бе взела мощехранителницата, пазила дневника векове наред. Сега вървеше обратно към къщата на доктора, когато внезапно се сблъска с двете жени, които ѝ бяха донесли дрехите и храната.

Те тъкмо излизаха от малката църква и радостта, с която я посрещнаха, беше неподправена. Казаха й, че вече са чули новините за възстановяването на Райли, след което я прегъ-наха топло. С тях бяха и съпрузите им. Мъжете ѝ стиснаха ръка, а лицата им изразяваха съчувствие и радост. После четиримата си тръгнаха, като ѝ помахаха и ѝ се усмихнаха ведро, оставяйки я насред пътя, потънала в мислите си.

И точно тогава всичко ѝ се проясни. Мисълта, която не ѝ даваше мира от няколко дена, объркващото усещане, което бе победило инстинктите на досегашния ѝ живот, подчинен на професионализма. До този момент.

Не мога да им причиня подобно нещо.

Нито на тях, нито на милиони като тях.

Тази мисъл я глождеше още от мига, в който беше открила дневника. Всички хора, с които се бе запознала през последните дни, всички онези, които се бяха държали изключително приятелски и благородно и към двамата. Всичко това беше за тях. За тях и за безброй други като тях по целия свят.

Това би могло да опустоши целия им живот.

От тази мисъл внезапно ѝ се погади. Щом Църквата все още е в състояние да вдъхновява хората да живеят по този начин, да се раздават по този начин, особено в нашите безмилостни времена, значи все пак върши нещо добро. И си струва да бъде съхранена. Какво значение има, че се базира на история, която е опорочила истината? А и възможно ли е изобщо да създадеш нещо, обладаващо такава огромна вдъхновяваща мощ, без да излезеш извън рамките на реалния свят?!