Реймънд Хури - Последният тамплиер

Всичко изглеждаше непокътнато - доколкото успяваше да прецени, в покритите със смола кухини не бе проникнала нито капка вода. Както изглеждаше, беше много вероятно онова, което бе затворено вътре, да е все още здраво и непокътнато.

Огледа се, зърна два големи камъка и ги използва като чук и длето, за да проникне в кухината на главата. Първите няколко пласта дърво се откъснаха лесно, но останалото се оказа много твърдо. Тес отново се огледа и този път зърна стар, ръждясал метален прът, с чиято помощ започна да дълбае в смолата. Успя да пробие капака и да стигне до кухината. Вече виждаше ръбовете на сандъчето - малко и орнаментирано. Избърса плувналото си в пот чело, разби достатъчно количество от смолата около него и с помощта на стоманения прът го повдигна. После пъхна ръка вътре и извади малката мощехранителница.

Цялото ѝ тяло бе обзето от познатото въодушевление на археолога - колкото и да се опитваше да го потисне, просто не беше в състояние. Държеше го, то беше в ръцете ѝ! Въпреки сложния си и изящен сребърен обков, ковчежето беше удивително леко. Тес го отнесе в подножието на скалата, за да го разгледа на спокойствие. Беше заключено не с ключалка, а с железен катинар. Използва камъка, за да откъсне катинара. И когато той излезе от дървото, тя най-сетне имаше възможността да вдигне капака на ковчежето и да надникне вътре.

Много внимателно тя бръкна и извади съдържанието му Беше пакетче, обвито в намаслена животинска кожа, подобно на онази, с която Емар бе съхранил астролаба. Имаше кожени връзки. Тес ги развърза и с треперещи ръце разгърна кожата. Вътре намери книга - дневник, подвързан с кожа.

В мига, в който го зърна, тя веднага разбра какво е.

Беше ѝ необяснимо познато. Смирената му простота скриваше значимостта на съдържанието му. Вече цялата трепереща, тя повдигна леко корицата и надзърна в съдържанието на първия пергаментов лист. Буквите бяха поизбелели, но все още се четяха. Доколкото можеше да прецени, съдържанието на дневника беше непокътнато. Нещо у нея ѝ подсказа, при това с абсолютна категоричност, че тя е първият човек, който зърва това митично съкровище на тамплиерите от онзи миг преди близо хиляда години, в който то е било поставено в мощехранителницата от Великия магистър Уилям от Божьо и поверено на Емар от Вийер.

Само дето вече въобще не беше митично. Беше си съвсем истинско.

Много предпазливо, неспособна да устои на изкушението да погледне по-подробно, Тес разтвори дневника и взе в ръка един от листите пергамент. Веднага разпозна познатия, кафеникав нюанс на мастилото, което са използвали по онова време - смесица от сажди, смола, винена утайка и мастило от сепия. Почеркът беше труден за разчитане, но въпреки това тя разпозна няколко думи - напълно достатъчни, за да разбере, че е написано на арамейски. Беше срещала този език няколко пъти преди, макар че по принцип не го знаеше.

Застина, приковала поглед върху ръкописа в ръцете си.

Арамейски.

Езикът, който е говорил Исус.

Сърцето ѝ вече биеше в ушите. Вторачи се отново в пергамента и разпозна още няколко думи.

Много бавно, почти без желание, тя започна да осъзнава точно какво държи в ръце. И най-вече - кой първи е докоснал тези листи от пергамент, чия ръка е изписала тези думи.

Това беше дневникът на Исая от Назарет. Изповедта на един човек, когото целият свят познаваше като Исус Христос.

83.

Сграбчила здраво подвързания в кожа дневник, Тес тръгна бавно назад по плажа. Слънцето вече залязваше, последните му лъчи надничаха иззад сивата облачна стена, която продължаваше да виси над хоризонта.

Беше решила да не взема със себе си ковчежето, за да не привлича излишно вниманието на хората. Скри го зад един голям камък, за да се върне за него на следващия ден. В съзнанието ѝ продължаваха да бушуват импликациите на онова, което държеше в ръцете си. Защото то не беше ня каква глинена делва. Не беше дори Троя, нито Тутанкамон.

Беше нещо, което би променило целия свят. И затова към него трябваше да се подхожда с изключително внимание. Меко казано.

Когато наближи първите къщи на Маратунда, Тес си съблече жилетката и уви с нея малкото пакетче. Двамата рибари вече си бяха тръгнали, но тя завари друг човек, който веднага я позна и се съгласи да я откара до къщата на доктора.

Когато влезе, Мавромарас се втурна задъхано и с широка усмивка извика:

- Къде бяхте? Къде ли не ви търсихме! - И преди тя да изрече лъжата, която беше измислила, той вече я буташе напред към стаите горе. - Елате, бързо! Някой очаква да ви види!