Реймънд Хури - Последният тамплиер

Тес се разходи между старите стени и стигна до табелка, поставена в чест на Филибер дьо Нялак - френският Велик магистър на рицарите.

„Още рицари, дори и в този затънтен край на света" - каза си тя, спомняйки си за тамплиерите. После отправи поглед към забележителната гледка, която представляваше пристанището и белите шапки на вълните отвъд него. В дърветата край старата вятърна мелница наблизо се стрелкаха лястовици, а от сънливото пристанище точно в този момент излизаше самотен кораб - траулер. Гледката на синята морска шир, която обгръщаше острова, събуди в душата й странно безпокойство. Опита се да го потуши, но после й се прииска да види отново плажа, където двамата с Райли са били открити.

Тръгна към централния площад. Там намери един шофьор, който се бе отправил към манастира в Панормитис, малко по-нататък от градчето Маратунда. След няколко километра по неравния път той я остави в началото на града. Докато си проправяше път покрай крайните къщурки, тя отново срещна двамата рибари, които били открили нея и Райли. Лицата им светнаха, когато я видяха. Настояха да я черпят кафе в малката таверна наблизо - покана, която тя с радост прие.

Въпреки че разговорът им бе значително ограничен от езиковата бариера, Тес все пак успя да схване, че на плажа били изхвърлени още останки от техния кораб. Двамата рибари я заведоха до един малък двор точно зад таверната, където ѝ показаха парчета дърво и фибростъкло, събрани от плажовете от двете страни на залива. Споменът за бурята и за потъването се стовари с огромна сила върху съзнанието ѝ и тя усети, че се изпълва с тъга по всички невинни мъже от „Саварона", които бяха изгубили живота си и чиито тела така и не бяха открити.

Благодари на двамата рибари. Не след дълго вече вървеше по пустия плаж. Бризът я галеше с уханието на морето и за своя огромна радост Тес забеляза, че слънцето отново си проправя път между облаците. Крачеше бавно по мокрия пясък, а в главата ѝ нахлуваха мъгляви спомени за онази съдбовна утрин.

В другия край на плажа, далеч от погледите на малкото градче, тя стигна до камара черни камъни. Изкатери се по нея и седна. Присви колене и се загледа в морето. Доста далече оттук се виждаше голяма скала, вдадена навътре в морето, около която се пенеха високи вълни. Скалата изглеждаше твърде страховита - поредната опасност, която им се беше разминала като по чудо.

В този момент осъзна, че по бузите ѝ се стичат сълзи. Но не хлипаше, нито пък плачеше. Просто сълзи, извиращи сякаш от никъде. И точно както бяха започнали, така и внезапно спряха, а тя разбра, че трепери. Ала не от студ.

Беше нещо по-атавистично, което извираше от самите дълбини на душата ѝ. Трябваше веднага да го отхвърли, затова се изправи и продължи разходката си. Този път се изкачи по-нагоре и откри малка пътека, която лъкатушеше покрай брега.

Тес пое по пътеката, мина покрай още три скални струпвания и стигна друг, още по-закътан плаж в южната част на острова. До него като че ли не водеха никакви пътища. Девственият пясък пред нея се простираше във формата на полумесец и достигаше до поредната висока, страховита скала.

Тес сведе поглед и в неясната светлина зърна някакъв странен предмет.

Той лежеше в другия край на плажа, точно до подножието на скалата. Тя присви очи и почувства как дишането ѝ се учестява и как устата ѝ внезапно пресъхва. Сърцето ѝ заби като обезумяло.

Не може да бъде! Просто не е възможно!

А малко след това вече бягаше по пясъчния полумесец, а когато се озова на няколко крачки от предмета, се закова на място.

Пред нея стоеше главата на сокола, все още опакована във въжетата, загърната от спуканите оранжеви въздушни възглавници.

Изглеждаше непокътната.

82.

Протегна колебливо ръка и я докосна. Прокара пръсти по повърхността ѝ, неспособна да повярва на случващото се. Съзнанието и веднага я отправи назад във времето, към рицарите тамплиери, към Емар и неговите братя и тяхното последно, съдбовно пътешествие с галерата „Фалкън Темпъл".

В главата ѝ нахлу калейдоскоп от образи, докато се опитваше да си спомни точните думи от писмото на Емар. Какво точно беше казал той? Ковчежето е поставено в кухина, издълбана в задната част на главата на сокола. Празнините около него са запълнени със смола, после върху него е поставено парче дърво, изрязано точно по очертанията и заковано с дървени гвоздеи. После и то е запечатано със смола.

Тес разгледа внимателно задната част на главата на сокола. Постепенно различи местата, където е била излята смолата, а после, опипвайки с пръсти на професионалист, откри и ръбовете на капака, и гвоздеите, които го държаха.