Реймънд Хури - Последният тамплиер

Разбра, че не може да го направи.

Но освен това разбра, че вече не може да отлага и разговора си с Райли.

След като го бе избягвала през по-голямата част от следобеда, привечер Тес изведе Райли на разходка до руините на замъка. Стискаше ръката му в потната си длан, а с другата придържаше здраво малкия предмет, увит в жилетката. Слънцето беше почти залязло, а в небето проблясваше лека, розовееща мъгла, родена от последните му отражения.

Постави вързопчето на срутената стена до себе си и се обърна към Райли. Не беше в състояние да го погледне в очите. Усети, че и устните ѝ са пресъхнали.

- Аз...

Вече не беше убедена, че трябва да му каже. Дали за него няма да бъде по-добре, ако не знае, особено като се има предвид случилото се с баща му? Дали няма да му направи услуга, като никога не споменава факта, че го е открила и дори отворила?

Не, нищо подобно. Колкото и да ѝ се искаше да го направи, знаеше, че ще бъде грешка. Не искаше никога повече да го лъже. Вече го бе излъгала предостатъчно за един човешки живот. Дълбоко в себе си тя се надяваше, че въпреки всичко случило се двамата с Шон имат бъдеще.

Тес се стегна и опита отново:

- От няколко дена искам да ти кажа нещо. Всъщност, исках да ти кажа още откакто се събуди, но те изчаквах да се пооправиш и да дойдеш на себе си.

Райли я погледна сконфузено.

- За какво става въпрос? - попита колебливо той.

- Трябва да ти покажа нещо.

Обърна се, разтвори жилетката и извади скрития в гънките ѝ дневник.

По лицето на Райли пробяга мимолетна изненада, но после вдигна очи и я изгледа. След време, което ѝ се стори цяла вечност, попита:

- Къде го намери?

Изпълнена с огромно облекчение, тя усети, че не е в състояние да говори толкова бързо, колкото ѝ се искаше.

- Направо няма да повярваш! Соколът беше изхвърлен на брега, два плажа по-надолу от мястото, където са открили нас! Въздушните възглавници все още си стояха около него!

Загледа се в Шон, който пое нежно дневника в ръце, разгледа внимателно кожените корици, а после отвори предпазливо на една от страниците.

- Удивително! Изглежда толкова... фундаментално. - После се обърна към Тес. - Езикът. Разчиташ ли го?

- Не, не мога. Само мога да кажа, че е арамейски.

- Което, доколкото разбирам, е правилният език - онзи, на който би трябвало да бъде.

- Точно така - кимна неловко тя.

Той продължаваше да се взира в древните кожени корици, като че ли проучвайки всеки сантиметър от тях.

- Е, какво ще кажеш? Истински ли е?

- Не знам. Със сигурност прилича на такъв, но човек не може да бъде сигурен, докато не го изпрати за лабораторни изследвания. Има много тестове, които трябва да му се направят: въглеродно датиране, анализ на състава на хартията и мастилото, проверка на типографската състоятелност... - Направи пауза и си пое нервно дъх. - Но точно в това е и проблемът, Шон. Не мисля, че трябва да го изпращаме в лаборатория. Убедена съм, че никой не трябва да му прави никакви тестове.

- Какво искаш да кажеш? - изуми се той.

- Искам да кажа, че просто трябва да забравим, че сме го намирали - заяви категорично Тес. - Да го изгорим и да...

- И какво? - прекъсна я Шон. - Да се правим, че никога не е съществувал? Не можем да направим подобно нещо! Ако не е истински, ако е някой тамплиерски фалшификат или някаква друга измама, то тогава няма за какво да се притесняваме. Но ако е истински, тогава...

- Тогава никой не трябва да узнава за него - не се предаваше тя. - Боже, ще ми се въобще да не ти бях казвала за него!

Райли я изгледа още по-озадачен.

- Да не би да съм пропуснал нещо? Какво стана с онова „хората имат право да знаят"?

- Не бях права. Вече смятам, че това няма никакво значение - въздъхна тежко Тес. - Знаеш ли, откакто се помня, виждах само най-лошото от Църквата. Кървавата ѝ история, алчността, архаичните ѝ, глупави догми, нетърпимостта, скандалите и извратеността... И затова за мен тя се бе превърнала в един огромен абсурд. Не че и сега не смятам, че някои от тези неща не се нуждаят от поправки. Но пък нищо не е идеално, нали така? Защото, когато си помислиш за всичкото състрадание и благородство, които Църквата вдъхновява, то тогава... Точно там се крие и истинското чудо!

Бавно, ритмично ръкопляскане отекна внезапно сред притихналите руини на замъка. Тес подскочи стреснато.

Обърна се натам, откъдето бе дошъл този звук, и зърна как зад една от порутените стени излиза професор Уилям Ванс.

85.

- Значи си видяла светлината! Впечатлен съм, Тес! Нашата непогрешима Църква е успяла да покръсти още един неверник! - Тонът на Ванс съдържаше колкото присмех, толкова и заплаха. - Алилуя! Слава на Бога!