Реймънд Хури - Последният тамплиер

Тес най-сетне стигна до Райли и надникна заедно с него. Двамата едновременно се отдръпнаха назад, замаяни от огромната височина. Долу лежеше тялото на Ванс. Около него се плискаха вълните и се носеха древните документи, отправили се към морето, което измиваше мастилото от пергамента със същата лекота, с която отмиваше и кръвта, която все още струеше от трупа на професора.

Райли се вкопчи в Тес. Загледа се тъжно в страниците, докато морето не погълна в пастта си и последната. „Очевидно никога няма да разберем каква е истината" - помисли си мрачно, като проскърца със зъби. И тогава зърна нещо.

Пусна Тес, бързо прескочи ръба на скалата и тръгна надолу.

- Шон?! - извика тя и коленичи, за да го види какво прави.

След няколко секунди той се появи отново. Тес протегна ръка и му помогна да се изкачи обратно на върха. Видя, че в зъбите си той стискаше нещо.

Беше парче пергамент.

Една самотна страница от дневника.

Тес се ококори невярващо, когато Райли ѝ я подаде.

- Сега поне разполагаме с доказателство, че не сме си въобразили всичко - смотолеви той, останал без дъх.

Тес обходи с поглед страницата, смачка я и я запрати към вълните. После се обърна към Шон, прегърна го и прошепна:

- Притежаваме всичко, което ни е необходимо.

Хвана го за ръка и го поведе далече от бездната.

87.

Париж - март, 1314 г.

Богато натруфената дървена платформа се извисяваше в края на една от поляните на остров Сите. Знамена в ярки цветове плющяха под лекия бриз, а бледото слънце отразяваше крещящите одежди на кралските придворни и лакеи, които вече се бяха събрали тук.

В дъното на възбудено бъбрещото простолюдие стоеше Мартин от Кармо, приведен и немощен. Беше облечен в износена кафява роба - подарък от един монах, когото бе срещнал преди няколко седмици.

Въпреки че беше малко над четиридесетте, Мартин бе много остарял. В продължение на почти две десетилетия бе превивал гръб в тосканската каменоломна, под безмилостното слънце и още по-безмилостните удари на камшиците на надзирателите. Почти се беше простил с надеждата за бягство, когато поредното скално срутване, този път много по-унищожително от другите, бе убило десетина от робите, както и някои от надзирателите. Мартин и мъжът, към когото беше прикован, бяха използвали създалата се суматоха и гъстите облаци прах, за да избягат.

Дори и след дългите години, прекарани буквално в робство, през които бе напълно откъснат от всякакви новини извън тази прокълната долина, Мартин имаше само една-единствена грижа. Насочи се право към водопада и намери скалата с пукнатините, приличащи на широкия тамплиерски кръст. Измъкна скритото там писмо на Емар и започна дългото си пътешествие през планините към Франция.

Пътуването му бе отнело няколко месеца, а така дълго забавилото се завръщане в родните земи му допринесе единствено съкрушително разочарование. Научи за ужасите, които бяха сполетели рицарите тамплиери и колкото повече напредваше към Париж, толкова по-ясно осъзнаваше, че вече е прекалено късно да стори каквото и да било, за да се опита да промени съдбата на Ордена.

Беше търсил и разпитвал къде ли не, макар и с максимална дискретност, ала не бе открил нищо. Нито един от братята му не беше останал - всички бяха или мъртви, или се бяха покрили от очите на хората. Над Парижкия храм се вееше знамето на краля.

Той беше сам.

И сега, докато стоеше тук и чакаше насред клюкарстващата тълпа, Мартин зърна облечената в сиво фигура на папа Климент, който тъкмо се изкачваше по стъпалата на трибуната, за да заеме мястото си сред безвкусно натруфените царедворци.

Мартин видя, че папата насочва вниманието си към центъра на полето, където бяха издигнати две клади, заобиколени от сухи съчки. Някакво странично движение привлече погледа му - изнасяха измършавелите и съсипани тела на двама мъже, които Мартин знаеше, че са Жак дьо Моле - Великият магистър на Ордена, и Жофроа дьо Сент-Омер - прецепторът на Нормандия.

Тъй като нито един от двамата осъдени не притежаваше абсолютно никакви възможности за физическо съпротивление, завързването им на кладите беше фасулска работа. Отстрани застана дребен, набит мъж, със запалена факла в ръка, която вдигна и отправи поглед към краля. Чакаше заповедите му.

Над полето се възцари гробовна тишина. Тогава Мартин видя как кралят вдигна безгрижно ръка.

Съчките бяха подпалени.

Пушекът се издигна нагоре, а пламъците зализаха сухите клонки, които припукваха и пращяха с нарастването на огъня. Премалял, но напълно безпомощен да стори каквото и да било, на Мартин му се прииска да се обърне и да се отдалечи, ала чувстваше някаква непреодолима нужда да наблюдава, да стане лично свидетел на този безчовечен акт.